Карен Симонян - Планетата на двойниците

Смътното безпокойство, което го беше обзело на излизане от аптеката, постепенно изчезваше. Ала в замяна той чувствуваше, че е попаднал отново в тъмното влажно мазе.

Нерсес пак влезе в кабинета си. Набра номера на видеофона, а после си спомни, че обеща на момичето да се срещнат утре преди обяд. Необходима ли беше тази среща?

Тъмните и светлите петна по матовия екран отново заиграха и се сляха в широко усмихващи се устни с голяма лула между тях.

— Не очаквахте, нали?

— Очаквах, но не мислех, че толкова бързо ще надвиете упорството си — рече Агамемнон.

— А и сега…

— Сега вече съм уверен в моето второ предположение.

— Не ви разбирам.

— Вие сте талантлив актьор.

— Благодаря… Мога ли да подпиша договора? — попита Нерсес.

— Бързате ли?

— Това не е делови въпрос.

— Прав сте. — Гъстите кълба дим замъглиха матовия екран. — Съгласието си можете да дадете още сега, устно. Интересуват ли ви подробностите?

— Какви?

— Например цената.

— За мен тя е без значение — отвърна Мажан.

— Или, да речем, условията за пътуването?…

— Интересува ме само едно — колкото може по-скоро да се уреди заминаването ни.

— Ясно. Колко души сте?

— Аз и Нестор.

— За последствията.

— Отговарям аз.

— Не се ли интересувате какви ще бъдат последствията? — запита Агамемнон.

— Дотолкова, доколкото могат да причинят вреда някому, като изключим мен и Нестор.

— Никому.

— Тоест?

— Най-вероятно е вие и Нестор да си имате неприятности.

— И никой друг?

— Никой.

— Тогава…

— Тогава да пристъпим към работа. Продиктувайте вашето предложение и аз ще го запиша на магнетофон. Повтаряйте след мен.

Нерсес Мажан повтори всичко онова, което чу по диктофона. После тържественият, монотонен глас на Агамемнон затихна.

— И какво още? — попита Мажан.

— Вие можете да заминете веднага, още с първия звездолет — отвърна Агамемнон.

— Мога ли да бъда сигурен?

— Варвукс не причинява на клиентите си никакви неприятности. Напротив, целта на Варвукс е да създава удоволствия.

— Довиждане, меластър Агамемнон.

— Сбогом, меластър Мажан.

— Какво? — не чу аптекарят.

— Сбогом — повтори Агамемнон. — Защото ние едва ли ще имаме възможност да се срещнем пак.

И тъмните и светли петна по екрана изчезнаха. Изчезнаха и разтегнатите в усмивка устни, и лулата.

— Меластър — прошепна гласът.

Нерсес Мажан се усмихна.

— Дълго ли ще седите така?

— Не — отвърна Нерсес Мажан. — Не ме ли помните? Веднъж сме се срещали и вие ме взехте за малко момче.

Котешкото око започна да мига бързо и тревожно.

— Обещах ви, че пак ще дойда да чуя някоя от вашите смешни истории. — Аптекарят замълча и се намести по-удобно на стола. — Ако не капризничите, ще поговорим като миналия път. Защо мълчите? Аз например искам да зная защо продавате смях и защо хората никога не се смеят навън? Или по-скоро ми кажете кой сте вие?… Умна машина?… Или глупав човек? Не смятате ли, че това са наистина интересни въпроси?

— Меластър, пуснете монета, за да ви разкажа нещо много смешно — отвърна гласът.

— Зная. Миналия път ми обяснихте. И днес съм решил да чуя най-скъпата история.

— Най-скъпата ли?… Не е нужно, меластър — посъветва го гласът.

Той понечи да каже още нещо, но аптекарят пусна едра монета в процепа. Зеленото око не искаше да се затвори. То упорито премигваше, после лениво забави темпото и накрая угасна.

— Прислужникът на кмета влязъл в спор с едного — подхвана гласът. — И когато спорът стигнал до бой, оня успял да ухапе прислужника за носа. Бедният човечец го заловили и го отвели на разпит. „Не съм ухапал носа му“ — казал арестуваният. „А според тебе кой го е ухапал?“ — попитал кметът. „Сам се е ухапал“ — невъзмутимо отвърнал арестуваният. „Как може човек сам да ухапе носа си?“ — ядосал се кметът. Арестуваният свил рамене и отвърнал: „Ех, меластър… щом е прислужник на кмета, той може да прави каквото си поиска.“

В кабината се възцари мълчание.

— Меластър — рече пак гласът. — Предупреждавах ви, че не си струва да чуете най-скъпата история.

— Защо?

— Вие не се смяхте.

— Да, защото тази история, вместо да е смешна, беше много тъжна.

— Меластър, не винаги най-скъпото е и най-смешно. Обикновено е обратното.

— Тъжна история — повтори Нерсес Мажан. — Тъжно е, когато прислужникът на кмета може да върши всичко, каквото си поиска.

— Изводите ги правете за себе си — посъветва го гласът. — Ако след всяка история хората, вместо да се смеят, се заловят да правят гласно своите заключения, бъдете сигурен, че на Лета още същия ден ще изчезнат всички кабини на смеха.