Симеон Симов: Ужасът

— Но влезте, моля ви! — каза лекарят забелязал, че Пинкърсън стои пред вратата на стаята. — Мога ли да ви бъда полезен с нещо? Някакви оплаквания?

— Не, не … — смутено отвърна той. — Исках да ви попитам има ли някакъв напредък в разкриването на причината за смъртта на ръководителя на групата, след като разбрах, че сте приключили с аутопсията.

— Това едва ли може да се нарече аутопсия. По-скоро дисекция в полеви условия. Обстоен преглед може да бъде извършен, само когато го свалим в базата.

— А какво открихте до момента?

— Нещо изключително странно. Своеобразната експлозия, която наблюдаваме, изглежда не е причинена от някакво огромно налягане, както изглеждаше в началото. Това, за което най-вероятно става дума, е „взрив“ на всички нива на тъканите.

— Не ви разбирам — смръщи чело Пинкърсън.

— Наблюдавах микроскопски препарати от кръвта и различни органи на мъртвия. Това, което установих във всички случаи бе разкъсване на ядрото на клетките както и почти разрушени клетъчни стени. За съжаление, абсолютно невъзможно е да се проумее каква може да бъде силата, която…

— Докторе, какво става тук?! — проехтя глас зад гърбовете им.

— Просто правя опит да разясня на този човек, а и на себе си, какво точно се е случило.

— Сигурен съм, че ви е известно как се класифицира подобен род информация.

— Напълно, генерале. Но съм убеден, че нищо няма да излезе навън, защото сигурно сте се погрижили да изолирате всички тук.

— Ще се наложи, наистина. Поне до изясняването на случая. А за вас — генералът погледна Пинкърсън — имам новина. Пит ви е посочил като свой евентуален заместник.

В отговор Пинкърсън само успя да повдигне учудено вежди.

— Вие ще изпълнявате задълженията му до идването на евакуационната група утре сутрин. И още нещо. Той е оставил писмо, адресирано лично до вас. Бих искал да ми докладвате, след като го прочетете.

Вечерта Пинкърсън реши да не взема хапчето за сън. Все някак щеше да издържи до сутринта. Все пак той си легна, като преди това извади плика от шкафчето си. Внимателно го отвори, разгъна листа и зачете. Самото споменаване на истинското му име го стресна още в началото.

Пинкърсън,

Ти си единственият, на когото имам доверие тук. За съжаление всички други, които го заслужаваха не са между живите. Аз започнах експеримента още преди идването на основната група. Сътрудниците ми маскираха това като изпробване на оборудването, а след това аз представих тяхната смърт като нещастен случай в планината. Отдалеченото място на провеждане на опитите бе избрано също по мое настояване. Смятах, че никой ни би могъл да предвиди какво може да се случи. Сега съм убеден, че ефектите могат да бъдат пагубни не само за експериментаторите, но и за много други невинни хора, намиращи се в голям радиус от мястото на събитието. Казвам невинни, защото все по-твърдо се убеждавам, че опитите за проникване в „сляпото петно“ не бива да бъдат продължавани. Изглежда, че някой или нещо пречи на това, като пуска в действие най-разнообразни защитни механизми. Не бих искал да те плаша с подробности около смъртта на колегите ми и затова по-добре е просто да ми повярваш, макар все още да не мога да докажа нищо. Тук имах много време за размисъл и смятам, че вече се налага да споделя изводите, до които достигнах, просто защото не съм сигурен дали при някой от опитите няма да ми се случи нещо. Ти ще получиш писмото ми само в такъв случай. Моля те, прочети го внимателно. Не бих искал да навлизам в подробности и затова ще се постарая да напиша само най-същественото. То може да ти се стори объркано и откъслечно, но аз искам да завърша писмото си възможно най-бързо.

И така. Помисли за това какво наричаме „информационно село“. Не е ли това единният организъм, който ние хората изградихме несъзнателно? Тъй като всеки от нас е тухличка от него, ние, естествено, не бихме могли да проумеем същността на цялото. Всяка частица от него притежава свои мравешки стремежи и понятия, така че няма смисъл да се мъчи да проумее логиката в поведението на мравуняка. Не мислиш ли, че смисълът на съществуването ни може например да се изчерпва с изменението на стойността на някой финансов индекс, чийто параметри всъщност служат за функционирането на нещо, намиращо се извън нашия свят, а влиянието му върху нас да е просто страничен ефект или някаква обратна връзка? И дали не сме просто един от многото такива неврони на една жива вселена? Би ли могло дори да се окаже, че това, заради което сме „създадени“ е отдавна постигнато, а съществуването ни досега се обяснява с факта, че просто не сме попречили на никого? Всеки може да предложи какви ли не други още по-абсурдни, но не по-малко вероятни хипотези. Но нека се върнем в самото начало.