Симеон Симов: Ужасът

— Мога ли да попитам откъде-накъде? — дори във веселия тон на Войтех прозвуча враждебна нотка.

— Драги Войтех, не забравяйте това, което ви казах по-рано. Правилата тук са строго определени. Ако желаете, наричайте положението военно и няма да бъдете далеч от истината. При други обстоятелства бихте могли да бъдете освободен, което, повярвайте ми, с радост бих направил, но вече е твърде късно за това.

Някой тихичко подсвирна. Мълчанието продължи още известно време, преди Пит да продължи.

— Всъщност аз дойдох — каза той, — за да попитам дали някой от вас има нужда от лекарства или нещо друго — и след кратка пауза добави — Не забравяйте, че нощите тук са много студени. Лека нощ!

След като Пит затвори вратата, Филип не се стърпя почти да извика:

— На какъв се прави този?

— Добро утро, колеги — посрещна ги Пит. — Надявам се, че сте готови за първия си работен ден. Както знаете, тук ще останем около половин месец. Очаквам въпросите ви около съвместната ни работа.

Филип вдигна ръка.

— Да, кажете — подкани го Пит.

— Не съм убеден, че пребиваването на техниката в тези влажни помещения ще й се отрази добре.

— Не се безпокойте — ледено отвърна Пит. — Всички машини са преминали през екстремни тестове. Нещо друго?

— Какви бяха тези шумове през нощта? — попита Войтех.

— Хеликоптерът с поредната доставка — отговори загледан в него Пит.

— Странно, но някак си звучеше различно — настоя Войтех.

— Ако желаете — иронично усмихнат каза Пит, — при следващото му пристигане ще ви събудя.

— Но моля ви, няма нужда. И без това не мога да спя дълбоко в тези прекрасни условия — засмя се на свой ред Войтех.

— Е, мисля, че вече е крайно време да започнем с обсъждането на съществените въпроси — обърна се към останалите Пит. — Някакви неясноти около задачите?

— Как смятате да процедираме със сравняването на резултатите? — попита Пинкърсън.

— Всеки ден в тринадесет нула нула ще провеждаме заседание тук.

— Смятате ли, че са необходими някакви обезопасителни мерки?

— Какво имате предвид?

— Проверка на състоянието на подложилите се на тестовете, например.

— Не мисля, че ще бъде необходимо, ако никой няма оплаквания.

— Нямам повече въпроси.

— Някой друг? — погледът на Пит обходи седящите около масата.

Повечето равнодушно свиха рамене, но Филип отново имаше да каже нещо.

— Ще ни обясните ли все пак, защо опитите трябва да се провеждат именно на това забравено от бога място?

— Мястото бе избрано с оглед на това да бъдат избегнати усложненията, наблюдавани при почти всички начинания от този род. Като крещящ пример мога да дам психонавтиката. Спомнете си само какъв нездрав шум вдигнаха разкритията, направени чрез този метод на проникване в съзнанието.

— Смятате, че нещо подобно може да се случи и с Computer Consciousness Mapping? — учудено попита Филип.

— Това, което се имаше предвид при засекретяването на операцията, бе откриването на „сляпото петно“.

— Наистина ли смятате, че това може да се окаже нещо опасно?

— Аз нищо не смятам, а просто подкрепям мерките за сигурност при досег с нещо неизвестно.

— Но все пак, какво мислите, че би могло да се случи?

— Въпреки че CCM представлява сканиране на „асоциативната карта“ на съзнанието, която не е пряко свързана с мозъчната структура — отвърна Пит, — при това изследване не е изключено връзката между двете да се прояви в неподозирана светлина. Именно наблюдаването на такъв страничен ефект от страна на неспециалисти би могло да причини затруднения при по-нататъшното му изучаване. Мисля, че съм достатъчно ясен. Други въпроси?

След като изчака няколко секунди, той каза:

— Добре тогава. Да се захващаме за работа.

Следващите дни увлякоха Пинкърсън във водовъртежа на напрегнатата работа по включването и настройването на персоналната му система преди същинския пуск. Странно, но изглеждаше, че бърка в преценката си относно характера на ръководителя на групата. Той като че ли прекалено често идваше на оглед, но Пинкърсън постепенно осъзна, че това не бе просто педантичен надзор, а желание за контакт. Някак неусетно между тях възникнаха отношения, коренно различни от тези в останалата част на групата. Въпреки дистанцираното си поведение, Пит успя да събуди или по-скоро внуши симпатия у Пинкърсън. От своя страна, Пинкърсън сякаш улавяше някаква скрита целенасоченост в поведението му, но тя така ловко му убягваше, че той скоро се отказа да я търси. Разговорите им често започнаха да излизат извън тясната рамка на техническите проблеми около опитите и все повече докосваха същността на подготвяния експеримент, която изглежда не бе тайна единствено за Пит. Един следобед, когато пушейки изпращаха последните лъчи на залеза, Пинкърсън реши да атакува фронтално.