Жорж Сименон - Жълтото куче

— Как е Доктора?… — попита Мегре.

— Тъкмо за него говорехме! Сержантът не ще и да чуе да му носи храна отвън…

— Само на ваша отговорност!… — каза сержантът на Мегре. — И ще ви помоля за една бележка, която да ми послужи за оправдание…

Дворът беше тих като манастир. Една чешма бълболеше приятно.

— Къде е той?…

— Там, вдясно… Ще бутнете вратата и след това… втората врата в коридора… Да дойда ли да ви отворя?… Кметът телефонира, за да ни каже да се отнасяме извънредно внимателно със затворника…

Мегре се почеса по брадата. Инспекторът Льороа и полицаят, почти връстници, го гледаха със стеснително любопитство.

След няколко мига комисарят влезе сам в една килия с варосани стени, която не беше по-тъжна от обща казармена стая.

При влизането на комисаря Мишу, седнал пред малка масичка от небоядисано дърво, стана, подвоуми се за миг и гледайки встрани, рече:

— Предполагам, господин комисар, че вие разиграхте тая комедия само за да избегнете нова драма, поставяйки ме под закрила от… от нападението на…

Мегре забеляза, че не му бяха прибрали нито презрамките, нито шалчето, нито връзките на обущата, както е наредбата. С крак той придърпа един стол, седна на него, напълни лулата си и измърмори добродушно:

— Дявол да го вземе!… Но седнете де, Докторе!…

— Суеверен ли сте, господин комисар?

Възседнал като кон стола си и с лакти, опрени на облегалото, Мегре направи такава гримаса, че тя можеше да изразява каквото щеш. Доктора не беше седнал.

— Мисля, че в същност всички сме суеверни, но това се проявява в някой определен момент или ако щете — в момент, когато сме прицелна точка…

Той се изкашля в кърпата си, погледна я с безпокойство и продължи:

— Преди осем дни бих ви отговорил, че не вярвам на оракули… И все пак!… Оттогава има може би пет години… Неколцина приятели бяхме на вечеря у една парижка актриса… Когато поднасяха кафето, някой предложи да си гледаме на карти… И знаете ли какво ми се падна?… Забележете, че тогава аз се смях!… Смях се много повече, защото това, което ми се падна, съвсем не приличаше на обикновените предсказания: руса жена, възрастен господин, който ви мисли доброто, писмо отдалеч и т.н. На мен излязоха такива карти: „Ще имате лоша смърт… Тежка смърт… Пазете се от жълти кучета…“

Ернест Мишу не бе погледнал още комисаря, към когото сега дигна очи. Мегре седеше спокоен. Изглеждаше дори грамаден върху малкия стол, същинска статуя на спокойствието.

— Това не ви ли учудва?… Цели години никога не бях чувал за жълто куче… В петък избухва една драма… Жертва е един от моите приятели… Аз също като него бих могъл да се прислоня в тоя вход и да бъда ударен от куршума… И ето че изскача и едно жълто куче!

Друг приятел изчезва при нечувани обстоятелства… И жълтото куче продължава да скита!

Вчера дойде редът и на Льо Помре… Жълтото куче!… И искате това да не ми прави впечатление?…

Той никога не бе говорил на един дъх толкова много и докато говореше, постепенно се съвземаше.

Комисарят не можа да го насърчи с нещо повече освен с една въздишка:

— Очевидно… очевидно…

— Това смущава човека, нали?… Аз разбирам, че трябва да съм ви направил впечатление на страхливец… Е, да! Аз се страхувам… Неопределен страх, който ме стисна за гърлото още от първата драма и особено когато изникна въпросът за жълтото куче…

Той ситнеше из килията, гледайки в земята. Лицето му бе оживено.

— Трябваше да помоля вас за закрила, но се побоях от презрението ви… Защото силните хора презират страхливците…

Гласът му стана тънък.

— И аз признавам, господин комисар, че съм страхливец… Ето на, от четири дни се страхувам, четири дни боледувам от страх… Не съм виновен за това!… Учил съм достатъчно медицина и си давам точна сметка за моя случай…

Когато съм се родил, трябвало е да ме сложат в специален апарат за преждевременно родени деца… През детинството си изредих всички детски болести…

И когато избухна войната, лекарите, които преглеждаха по петстотин души на ден, ме обявиха за годен да служа във войската и ме пратиха на фронта… Но аз не само че имах слаби дробове с калцирани жлези, но две години преди това ми бяха махнали и единия бъбрек…

Аз се страхувах! Страх до полудяване!… Санитарите ме дигнали, когато съм бил засипан в една яма от избухването на снаряд… И най-сетне видяха, че не съм годен за военна служба…

Това, което ви разказвам, не е може би хубаво… Но аз ви наблюдавах. Имам впечатлението, че сте способен да разберете…