Жорж Сименон - Жълтото куче

Рибарите не бяха толкова слисани, колкото населението от драмата, която се разиграваше около „Адмиралското кафене“, и десетина кораба, използувайки относителното затишие, се упътваха, карани с весла, към изхода на пристанището, отдето вдигаха платна.

Полицаят хвърляше към Мегре погледи на ученик, който иска да се хареса на учителя си.

— Вижте… Господин кметът и Доктора най-малко два пъти седмично играеха заедно на карти… Това нещо навярно го е потресло…

— Какво разправят местните хора?…

— Зависи от хората… По-простичките, работниците, рибарите, не се вълнуват много… Дори са доволни от случилото се… Защото Доктора, господин Льо Помре и господин Сервиер не се ползуваха с много добро име… Разбира се, те бяха от господата… Хората не смееха да им кажат нищо… Макар че малко злоупотребяваха, когато развращаваха всички момичета от фабриките… Лятно време заедно с техните парижки приятели ставаше още по-лошо… Постоянно пиеха, в два часа след полунощ вдигаха шум из улиците, като че градът е техен… Често получавахме оплаквания… Особено срещу господин Льо Помре, който не можеше да види фуста и да не пламне… Тежко е да се казват тия неща… Но фабриките почти не работят… Има безработица… И тогава с пари… всичките момичета…

— В такъв случай кой се вълнува?…

— Другите… Заможните граждани!… И търговците, които имаха връзки с групата от „Адмиралското кафене“… Като че то беше центърът на града, нали? Че дори и кметът, който ходеше там…

Полицаят бе поласкан от вниманието, с което Мегре го слушаше.

— Къде сме?

— Току-що излязохме от града… Оттук нататък брегът е почти пустинен… Има само скали, борови гори и няколко вили, обитавани през лятото от парижани… Това е, което наричаме върха Кабелу…

— Отде ви хрумна да търсите насам?…

— Когато вие ни казахте — на моя колега и на мене — да търсим някой скитник, който може да е стопанин на жълтото куче, ние първо претърсихме старите кораби в задната част на пристанището… Отвреме-навреме там се намира по някой скитник… Миналата година там изгоря една малка платноходка, защото някакъв скитник забравил да угаси огъня, който бил на-клал, за да се стопли…

— И нищо ли не намерихте?

— Нищо… Моят колега си спомни за някогашния пост на Кабелу, пост за постоянно наблюдение… Стигнахме до него… Виждате, нали, тая четвъртита сграда от дялани камъни върху най-издадената част на скалите?… Тя е от същата епоха, от която са и укрепленията в стария град… Минете оттук… И внимавайте, че има нечистотии… Много отдавна тук живеел един пазач, нещо като постоянно бдящ наблюдател, чиято задача била да сигнализира минаването на корабите… Оттук се вижда много надалеч… Над протока на Гленанските острови, единствения, по който може да се влезе в залива… Но отпреди петдесетина години всичко това било изоставено…

Мегре мина през един вход, вратата на който липсваше, и влезе в помещение с под от утъпкана пръст. Тесни бойници откриваха в далечината морската шир. На отсрещната стена имаше само един прозорец без стъкла и без дървени рамки.

А по каменните зидове — надписи с острие на нож. По земята — късове хартия и безброй остатъци от строшени неща.

— Ето!… Цели петнадесет години тук живя съвсем сам един човек… Слабоумен… някакъв див човек… Той спеше тук, без да обръща внимание на студа, на влагата и на бурите, които плискаха морска вода през бойниците… Беше наистина нещо чудновато и любопитно… През лятото парижаните дохождаха да го видят и му даваха дребни монети… Един търговец на илюстровани картички се сети да го фотографира и да продава снимките при входа… Най-сетне, през войната, човекът умря… Никой не помисли да изчисти мястото… Вчера аз си рекох, че ако в тоя край някой би искал да се крие, ще се скрие може би тук…

Мегре тръгна по едни тесни каменни стъпала, издълбани в самия зид, и стигна до една караулка или поточно до гранитна кула, отворена към всички страни, от която можеше да се любуваш на цялата околност.

— Тук е бил наблюдателният пост… Преди изобретяването на фаровете запалвали огън на площадката… Та рано тая заран моят колега и аз дойдохме тук… Вървяхме на пръсти… Долу, на същото място, дето по-рано спеше побърканият, видяхме един човек, който хъркаше… Един исполин!… Дишането му се чуваше от петнадесет метра… И ние му сложихме белезниците, преди да се събуди…

Те бяха слезли отново в квадратното помещение, заледено от теченията.