Жорж Сименон - Жълтото куче

Фотографът излезе от хотела бос, навлякъл тренчкот над пижамата си.

Половин час по-късно пристигна кметът, малко след жандармерийския поручик, чиито подчинени започнаха служебно да претърсват околните къщи.

Като видя Мегре, седнал на маса в кафенето заедно с младия полицай и зает да дъвче препечен хляб с масло, висшият градски чиновник потрепера от възмущение.

— Аз ви предупредих, господин комисар, че ви държа отговорен за… за… Но това, изглежда, не ви смущава!… Ей-сега ще изпратя телеграма в Министерството на вътрешните работи, за да го осведомя за… за… й да помоля… Видяхте ли поне какво става навън?… Хората бягат от къщите си… Един немощен старец реве от страх, защото не може да мръдне от втория етаж… Хората виждат разбойника навсякъде…

Мегре се обърна и съзря Ернест Мишу, застанал също като страхливо дете, колкото е възможно по-близо до него и по-безплътен от призрак.

— Забележете, че той е арестуван от местната полиция, тоест от обикновени полицаи, тогава, когато…

— Вие още ли искате да арестувам някого?

— Какво искате да кажете?… Смятате да заловите беглеца ли?

— Вчера вие поискахте от мен да арестувам някого, все едно кого…

Журналистите бяха навън и помагаха на жандармите в претърсванията. Кафенето бе почти празно, в безредие, защото нямаше време да го почистят. Тръпчив мирис на угасен тютюн задавяше гърлото. Стъпваха по угарки, храчки, стърготини и счупени чаши.

Комисарят извади от портфейла си една бланкова заповед за арестуване.

— Кажете само една дума, господин кмете, и аз…

— Любопитен съм да узная кого бихте арестували!…

— Ема!… Моля ви, перо и мастило…

Мегре смучеше бързо лулата си. Кметът измърмори с надежда, че той ще го чуе:

— Блъф!…

Но комисарят не се отказа от намерението си и написа, както бе свикнал, с едри, прави, сплескани букви:

„… Лицето Ернест Мишу, управител на Дружеството за недвижими имоти в Белите пясъци…“

Това беше повече комично, отколкото трагично. Кметът четеше от обратната страна. Мегре каза:

— Ето! Щом толкова настоявате, арестувам Доктора…

Доктора погледна двамата и се помъчи да се усмихне насила, като човек, който не знае какво да отговори на някоя шега. Но комисарят наблюдаваше Ема, която отиваше към касата и внезапно се обърна; тя не беше толкова бледа, както обикновено, и не можа да сдържи едно радостно потрепване.

— Предполагам, господин комисар, че си давате сметка за важността на…

— Това ми е занаятът, господин кмете.

— И след всичко, което се случи, единственото, което вие измислихте да направите, е да арестувате един от моите приятели… по-точно от моите другари… и в края на краищата — един от първенците на Конкарно, един човек, който…

— Имате ли някой удобен затвор?…

През това време Мишу сякаш се мъчеше да преглътне слюнката си.

— Освен полицейския пост в кметството, има и при жандармерията в стария град…

Влезе инспекторът Льороа. Дъхът му се пресече, когато Мегре с най-естествен глас му каза:

— Вижте какво, драги! Бъдете любезен да отведете Доктора в жандармерията… Скришом!… Не е нужно да му се слагат белезници… Ще го оставите в затвора, като се погрижите да не му липсва нищо…

— Това е чисто безумие! — промълви Доктора. — Нищо не разбирам… Аз… Това е нечувано!… Позорно!…

— По дяволите! — измърмори Мегре и като се обърна към кмета, добави: — Не се противя да продължи търсенето на вашия скитник… То забавлява населението… Може би е полезно?… Но не придавайте голямо значение на неговото залавяне… Успокойте хората…

— Знаете ли, че когато са го хванали тая сутрин, намерили са в него сгъваем нож…

— Не е невъзможно…

Мегре почваше да губи търпение. Прав, той облече тежкото си пардесю с кадифена яка и почна да чисти с ръкав бомбето си.

— До скоро виждане, господин кмете… Ще ви държа в течение… Още един съвет, да не се разправят много неща на журналистите… В същност всичко това не е кой знае каква голяма работа… Ще дойдете ли?

Последните думи бяха отправени към един млад градски полицай, който погледна кмета тъй, като че искаше да каже: „Извинете … но аз съм длъжен да отида с него…“

Инспекторът Льороа се въртеше около Доктора като човек, обременен с тежък товар.

Когато минаваше край Ема, Мегре я потупа по бузата и сетне прекоси площада, без да обръща внимание на любопитните.

— Насам ли?…

— Да… Трябва да заобиколим басейните на пристанището… Има да вървим около половин час…