Жорж Сименон - Жълтото куче

Човек не можеше да се измами: и Льороа бе обзет от страха, който царуваше наоколо. Но най-отровен от тоя вирус, ако би могло да се каже тъй, беше Ернест Мишу, чийто силует бе още по-нищожен поради контраста със спортното облекло, с твърде свободните жестове и самоувереността на журналистите.

Той не знаеше де да се дене. Мегре го попита:

— Няма ли да лягате?…

— Не още… Никога не заспивам преди един часа след полунощ…

Той се опита да се усмихне неумело и показа два златни зъба.

— Откровено казано, какво мислите вие за всичко това?

Светещият часовник в стария град изби десет пъти. Повикаха комисаря на телефона. Беше кметът.

— Още ли нищо?…

Нима и той също очакваше нова драма?

Но в същност не очакваше ли и самият Мегре? Все пак той отиде да види жълтото куче, което се бе простряло и отвори, без да се страхува, едното си око, гледайки приближаването му. Комисарят го погали по главата и прибра малко сламата под нозете му.

Той видя хотелиера зад себе си.

— Смятате ли, че господата от вестниците ще останат задълго?… Защото в такъв случай трябва да помисля за продукти… Пазарът е утре в шест часа…

Ако не познавахте Мегре, бихте се объркали в подобен случай, като съзрете как големите му очи са втренчени в челото ви, като че без да ви виждат, и след това, като го чуете да измърморва нещо неразбрано, отдалечавайки се с такъв вид, сякаш не си струва трудът да ви обръща внимание.

Влезе репортьорът на „Пти Паризиен“, изтърсвайки измокрената си мушама.

— Я!… Вали ли?… Какво ново, Грослен?…

Пламъче блещукаше в очите на младия човек, който каза тихичко няколко думи на придружаващия го фотограф и после откачи телефонната слушалка.

— „Пти Паризиен“, госпожице… Служба по печата… Предимство!… Какво?… Имате директна връзка с Париж?… тогава дайте бързо… Ало!… Ало!… „Пти Паризиен“ ли е?… Госпожица Жермен?… Свържете ме със стенографката от службата… Тук е Грослен!

Гласът му беше нетърпелив. А погледът сякаш предизвикваше събратята му, които го слушаха. Мегре, който минаваше зад него, се спря да чуе.

— Ало!… Вие ли сте, госпожица Жан? Бързо, нали!… Има още време да се приготвят няколко издания за провинцията… Другите ще го имат само в изданието за Париж… Ще кажете на редакционния секретар да нагласи дописката… Аз нямам време… „Аферата Конкарно… Нашите предвиждания излязоха верни… Ново престъпление…“ Ало! Да, престъпление !… Или ако обичате — „един убит човек“…

Всички бяха млъкнали. Доктора като омагьосан тръгна към журналиста, който, все така разпален, тържествуващ и трепетен, продължаваше:

— „След господин Мостаган, след журналиста Жан Сервиер — господин Льо Помре!…“ Да… Преди малко ви предадох буква по буква името му… „Току-що е намерен мъртъв в стаята си… У дома си!… Няма рани… Мускулите са изопнати и всичко говори за отравяне…“ Чакайте… Завършете с: „Ужасът цари“… Да!… Тичайте при секретаря на редакцията… След малко ще ви продиктувам дописка за парижкото издание, но съобщението трябва да се помести в изданията за провинцията…

Той закачи слушалката, избърса потта си и хвърли наоколо си ликуващ поглед.

Телефонът вече работеше отново.

— Ало!… Комисарят ли е?… От четвърт час се мъчим да ви намерим… Тук е домът на Льо Помре… Бързо! Той е мъртъв!…

И гласът повтори зловещо:

— Мъртъв!

Мегре погледна наоколо си. Почти по всички маси имаше празни чаши. Ема, с лице на мъртвец, не откъсваше очи от полицая.

— Никой да не пипа нито една чаша, нито една бутилка!… — заповяда той. — Чувате ли, Льороа?… Не мърдайте оттук!

С мокро от пот чело Доктора бе дръпнал шалчето си и сега се виждаше мършавият му врат и ризата му, която се държеше с едно двойно копче.

Когато Мегре пристигна в апартамента на Льо Помре, един лекар от съседната къща бе направил вече първите констатации.

Там беше една около петдесетгодишна жена, собственицата на зданието, която бе телефонирала.

Хубава къща от сив камък, обърната към морето. И през всеки двайсет секунди светещият сноп на фара запалваше прозорците.

Един балкон. Прът за знаме и табела с датския герб.

Тялото бе простряно върху червеникавия килим на квартирата, отрупана с дребни евтини украшения. Отвън пет души гледаха пристигането на комисаря, без да промълвят дума.

По стените — снимки на актриси, изрязани и сложени в рамки, изображения от лекомислени вестници и няколко снимки на жени, надписани за него.