Жорж Сименон - Жълтото куче

— По дяволите! Дайте ми вашите бележки…

— Но… кой ви е казал, че аз…

— Дайте ги…

Бележникът на комисаря беше тефтерче от тия по петдесет сантима, с хартия на квадратчета и с муша-мени корици. Бележникът на инспектора Льороа бе бележник с листа, които се сменят, закачени на спирала.

С бащински вид Мегре прочете:

„1. Историята Мостаган. Куршумът, който е ударил търговеца на вина, сигурно е бил предназначен за друг. Тъй като не би могло да се предвиди, че някой ще спре до прага на входа, сигурно е била уговорена среща на това място с действителната жертва, която не е дошла или е дошла много късно.

Освен ако целта е била да се тероризира населението. Убиецът познава чудесно Конкарно. (Пропуснато да се анализира пепелта от цигарите, намерени в коридора.)

2. Историята с отровеното перно. Зимно време «Адмиралското кафене» почти през целия ден е празно. Някой, който знае това, е могъл да влезе и да пусне отрова в бутилките. В две бутилки. Значи насочено е било срещу ония, които пият перно и калвадос. (Трябва да се отбележи все пак, че Доктора е съзрял навреме и без много усилия белите зрънца в течността.)

3. Историята с жълтото куче. То познава «Адмиралското кафене». Има господар. Но кой е той? Изглежда, че то е най-малко петгодишно.

4. Историята Сервиер. Да се открие чрез експертиза на почерка кой е изпратил статията на «Брестки фар».“

Мегре се усмихна, върна бележника на своя другар и рече:

— Много добре, моето момче…

Сетне, като изви смръщен поглед към силуетите на любопитните, които непрестанно се виждаха през зелените стъкла, той добави:

— Хайде да ядем!

Малко по-късно, когато останаха сами в трапезарията с търговския пътник, пристигнал сутринта, Ема им съобщи, че доктор Мишу, комуто станало по-зле, поискал да му занесат в стаята лек обед.

Следобед „Адмиралското кафене“ с малките синкаво-зеленикави стъкла на прозорците беше като клетка от Зоологическата градина, пред която дефилират празнично пременените любопитни. И след това ги виждаха, че отиват в края на пристанището, дето колата на Сервиер, пазена от двама полицаи, беше втори забавен номер.

От разкошната си вила в Белите пясъци кметът три пъти телефонира.

— Арестувахте ли някого?…

Мегре почти не си даваше труд да отговаря. Младежта от осемнадесет до двадесет и пет години бе изпълнила кафенето. Шумни компании, насядали По масите, поръчваха питиета, без да ги пият.

Но достатъчно бе да останат пет минути в кафенето — и разговорите замлъкваха, смеховете замираха и стеснението се заместваше с празни приказки. И едни след други те си отиваха. Разликата стана по-чувствителна, когато трябваше да запалят лампите. Беше четири часът. Обикновено по това време множеството продължаваше да минава.

Но тая вечер тук беше пустинно и мъртвешки тихо. Би казал човек, че всички, които се разхождаха, се бяха сговорили. В по-малко от четвърт час улиците се из-празника и когато отвреме-навреме прокънтяваха стъпки, то бяха бързите стъпки на разтревожен минувач, който искаше да се прибере на сигурно в къщи.

Ема се беше облакътила на масата. Стопанинът сновеше от кухнята до кафенето, дето Мегре продължаваше да не слуша жалбите му.

Към четири часа и половина Ернест Мишу, все така по пантофи, слезе отгоре. Брадата му бе пораснала. Шалчето му от кремава коприна беше измокрено от пот.

— Тук ли сте, господин комисар?…

Това като че го успокои.

— А вашият инспектор?…

— Изпратих го да се поразходи из града…

— Ами кучето?

— От тая сутрин не са го виждали…

Подът беше сив, мраморът на масите съвсем бял, със синкави жилки. През прозорците се виждаше в стария град светещият часовник, който показваше пет часа без десет.

— Все още ли не се знае кой е написал оная статия?…

Вестникът беше на масата. И в края на краищата хората виждаха само четирите думи:

Телефонът иззвъни, Ема отговори:

— Не… Нищо… Не зная нищо…

— Кой е? — запита Мегре.

— Друг парижки вестник… Изглежда, че редакторите пристигат с кола…

Тя още не бе довършила, когато телефонът отново иззвъни.

— За вас, господин комисар…

Цял побледнял, Доктора следеше с поглед Мегре.

— Ало!… Кой е на телефона?…

— Льороа… Аз съм в стария град, до канала… Чух изстрел… Един обущар, който видял от прозореца си жълтото куче…

— Умря ли?

— Ранено! Гръбнакът му е строшен… Животното едва се влачи… Хората не смеят да се приближат до него… Телефонирам ви от едно кафене… Животното е насред улицата… Виждам го през прозореца… То вие… Какво да сторя?