Жорж Сименон - Жълтото куче

Когато Мегре се върна в „Адмиралски хотел“, стопанинът с бялата си шапчица, необикновено нервен, го дръпна за ръкава.

— Трябва да ви кажа нещо, господин комисар… Това вече не може да се понася…

— Преди всичко дайте ми да обядвам…

— Но…

Мегре, ядосан, седна в един ъгъл и поръча:

— Голяма бира!… Не сте ли виждали моя инспектор?…

— Той излезе… Мисля, че го извика господин кметът… Също тъй телефонираха от Париж… Един вестник ангажира две стаи — за един репортьор и за един фотограф…

— А Доктора?…

— Той е горе… Поръча ни да не пускаме никого при него…

— А господин Льо Помре?…

— Той току-що си отиде…

Жълтото куче го нямаше вече. Младежи с цвете в петлиците, с твърди от помадата коси бяха насядали около масите, но не пиеха поръчаните лимонади. Бяха дошли ей така — да видят. И се чувствуваха много горди, че са имали тая смелост…

— Ела тук, Ема…

Имаше някаква вродена симпатия между келнерката и комисаря. Тя отиде при него с готовност и остави той да я заведе в един ъгъл.

— Уверена ли си, че тая нощ Доктора не е излизал?…

— Кълна ви се, че не съм спала в неговата стая…

— Могъл ли е да излезе?…

— Не вярвам… Той се страхува… Тая сутрин ме накара да заключа вратата към кея…

— Отде те познава жълтото куче?…

— Не знам… Никога не съм го виждала… То иде… Отива си… Питам се дори кой го храни…

— Отдавна ли е излязло?…

— Не съм обърнала внимание…

Влезе инспекторът Льороа, нервен.

— Знаете ли, господин комисар, кметът е бесен… И той е от големците… Каза ми, че е братовчед на министъра на правосъдието !… Твърди, че ние сме заварили една каша, че ни бивало само да хвърлим града в паника… Той иска да бъде арестуван някой, все едно кой, за да се успокояло населението… Обещах му, че ще ви кажа това… Повтори ми, че кариерата и на двама ни никога не е бивала толкова компрометирана…

Мегре изчовърка бавно лулата си.

— Какво ще направите?

— Съвсем нищо…

— Но все пак…

— Млад сте, Льороа! Взехте ли интересни отпечатъци във вилата на Доктора?…

— Изпратих всичко в лабораторията… Чашите, кутиите от консерви, ножа… Снех дори гипсови отпечатъци от следите на човека и на кучето… То беше мъчно, защото тукашният гипс е лош… Какво смятате да правим?…

Вместо отговор Мегре извади от джоба бележника си и инспекторът, все повече и повече объркан, прочете следното:

„ Ернест Мишу (наричан Доктора). Син на дребен индустриалец от Сена и Оаза, който е бил народен представител през един законодателен период и след това фалирал. Бащата е умрял. Майката е сплетница. Опитала се заедно със сина си да продава места в Жуан-ле-Пен. Пълен провал. Почнала същото и в Конкарно. Образувала акционерно дружество, използувайки името на покойния си мъж. Не е внесла капитал. Опитала се да издействува в участъка за продан съобщителните средства да бъдат за сметка на общината и окръга.

Ернест Мишу е бил женен, след това разведен. Бившата му жена е съпруга на един нотариус в Лил.

Тип на изроден човек. Почти неплатежоспособен.“

Инспекторът погледна началника си така, като че искаше да каже:

„Е, и по-нататък?“

Мегре му показа следните редове:

„ Ив Льо Помре. От семейството Льо Помре. Брат му Артур управлява най-голямата фабрика за консервни кутии в Конкарно. Дребни благородници. Ив Льо Помре е красавецът на семейството. Никога не е работил. Изял отдавна по-голямата част от наследството си в Париж. Установил се в Конкарно, когато му останал само двайсет хиляди годишен доход. Успява все пак да мине за градски първенец, като лъска сам обувките си. Многобройни любовни истории с работнички. Няколко скандала е трябвало да бъдат потушени. Ходи на лов във всички околни замъци. Представителен. Чрез връзките си успял да стане датски вицеконсул. Мъчи се по всякакъв начин да получи ордена на «Почетния легион». Често кара брат си да плаща дълговете му.“

„ Жан Сервиер (псевдоним на Жан Гойар). Роден е в Морбихан. Дълго време журналист в Париж, главен секретар на малки театри и прочие… направил скромно състояние и се настанил в Конкарно. Оженил се за една бивша работничка, която петнадесет години преди това му е била любовница. Начин на живот — като средно състоятелен собственик. Няколко лудории в Брест и Нант. Живее повече от дребните си доходи, отколкото от журнализма, с който много се гордее. Награден с академични палми.“

— Не разбирам! — измърмори инспекторът.