Жорж Сименон - Жълтото куче

— Има ли нещо ново?… Не са ли заловили поне моята мечка?…

— Каква мечка?

— Човека с големите крака…

— Не! Кметът заповядал да спрат търсенията, които вълнували населението. Наредил да се поставят на пост на важните места неколцина жандарми… Но аз искам да ви кажа друго нещо… По повод на журналиста Гойар, наречен Жан Сервиер… Един търговски пътник, който го познавал, твърди, че вчера го срещнал в Брест… Гойар се престорил, че не го вижда, и извърнал глава…

Инспекторът се учуди на спокойствието, с което Мегре прие тая новина.

— Кметът е убеден, че търговският пътник се е излъгал… В града има много дребни, пълнички хора. И знаете ли какво каза на помощника си тихичко, но може би надявайки се, че аз ще го чуя?… Буквално: „Ще видите, че комисарят ще хукне по тая лъжлива диря, ще отиде в Брест и ще остави тук истинския убиец да се оправяме ние с него!…“

Мегре вървя мълчаливо двайсетина крачки. На площада раздигаха пазарските бараки.

— Аз трябваше да му отговоря, че…

— Че какво?…

Льороа се изчерви и извърна глава.

— Вярно! Не зная… И аз имам впечатлението, че залавянето на скитника няма голямо значение за вас…

— Как е Мостаган?…

— По-добре… Не може да си обясни нападението, на което е станал жертва… Помолил жена си да му прости… Да му прости, че е останал толкова до късно в кафенето!… Да му прости, че е бил полупиян. Заклел се, плачейки, да не пие вече глътка алкохол…

Мегре се бе изправил срещу пристанището, на двадесет метра от „Адмиралски хотел“. Корабите се завръщаха и минавайки край вълнолома, събираха тъмните си платна и бавно плуваха с весла.

Поради отлива в подножието на стените около стария град сега се откриваха купчини тиня, в които имаше стари тенджери и парчета от изпочупени вещи.

Зад равния свод от облаци се усещаше слънцето.

— Какво е вашето мнение, Льороа?… Инспекторът още повече се смути:

— Не зная… Струва ми се, че ако заловим тоя човек… Забележете, че жълтото куче отново изчезна… Какво можеше да прави то във вилата на Доктора?… Там трябва да има разни отрови… Аз си вадя заключение…

— Да, разбира се!… Само че аз никога не си вадя заключения…

— Все пак ще ми бъде любопитно да видя великана отблизо… Отпечатъците показват, че той е истински колос…

— Вярно!…

— Какво искате да кажете?…

— Нищо!…

Мегре не помръдваше, запленен сякаш от съзерцаването на гледката към малкото пристанище, към върха Кабелу вляво с неговата борова гора и издадените напред скали, към шамандурата — черна и червена, и алените знаци, сочещи протока до Гленанските острови, които не се съзираха поради сивите тонове.

Инспекторът имаше да разправя още много работи.

— Телефонирах в Париж за сведения около Гойар, който дълго време е живял там…

Мегре го погледна с мила ирония и Льороа, болезнено засегнат, бързо изреди:

— Сведенията са и много добри, и много лоши… Говорих с един сержант, който е служил по-рано в отдела за висшето общество и го познава лично… Изглежда, че той дълго време се е занимавал с журналистика… Първо — редактор на хрониката… След това — главен секретар на един малък театър… После — директор на кабаре в Монмартр… Два пъти фалирал… Две години главен редактор на провинциален вестник, струва ми се, в Ньовер… Най-сетне шеф на нощно заведение… „Човек, който умее да се държи на повърхността…“ Това са думите на сержанта… Наистина той добави: „Бива си го; щом видя, че накрая ще изяде и последния си грош или ще има неприятни истории, предпочете да се гмурне в провинцията…“

— И после?…

— И после, питам се защо е съчинил това нападение… Защото аз втори път разгледах колата… Има кървави петна, истински… А ако не е имало нападение, защо не дава знак за живот, щом се разхожда сега в Брест?

— Много добре!…

Инспекторът погледна живо Мегре, за да разбере дали той не се шегува. Но не! Комисарят беше сериозен, с поглед, насочен към едно слънчево петно, което се появи в далечината на морето…

— Колкото се отнася до Льо Помре…

— Имате ли някакви сведения?…

— Брат му дойде в хотела, за да говори с вас… Нямаше време да чака… Каза ми най-лоши работи за умрелия… Или поне това, което той смята за най-важно: лентяй… Имал само две страсти: жените и лова… Отгоре на това — манията да прави дългове и да се представя за благородник… и между другото — една подробност. Братът, който е почти най-големият индустриалец в областта, ми заяви: „Аз се задоволявам да си купувам облекло в Брест… Не е блестящо, но е здраво и удобно… Ив ходеше да поръчва дрехите си в Париж… И му бяха необходими обуща с марката на един знаменит обущар!… Дори моята жена не носи обуща по поръчка…“