Жорж Сименон - Жълтото куче

— Страхотно!… — рече Мегре, за голямо смайване, ако не и възмущение на своя другар.

— Защо?

— Великолепно, ако това по ви харесва! Според вашия израз преди малко това, което правим сега, е истинско гмурване в провинциалния живот! И то е красиво като древността! Да знаем дали Льо Помре е носел готови обувки, или обувки по поръчка!… Това като че е нищо… Но ако щете, ми вярвайте, тук е възелът на драмата… Хайде да пием по един аперитив, Льороа!… Както ония хора пиеха всеки ден… В „Адмиралското кафене“!…

Инспекторът за лишеи път се взря в своя началник, питайки се дали не го подиграва. Той се бе надявал на поздравления за дейността си през тая сутрин и за инициативите си.

А Мегре като че смяташе всичко това за шега!

В кафенето стана такова раздвижване, както когато гимназиален учител влезе в клас сред глъчката на учениците. Разговорите спряха. Журналистите изтичаха към комисаря:

— Можем ли да съобщим за арестуването на Доктора? Призна ли той?…

— Съвсем не!…

Мегре ги отстрани с ръка и викна на Ема:

— Две перно, момиченце…

— Но щом сте арестували господин Мишу…

— Искате да знаете истината ли?…

Те бяха взели вече в ръце бележниците си. И чакаха с приготвени за действие стила.

— Там е работата, че още няма истина… Може би някой ден ще има… А може би — не…

— Казват, че Жан Гойар…

— …Е жив! Толкова по-добре за него!

— Макар че има един човек, който се крие, когото преследват безуспешно…

— Това показва, че дивечът е по-изкусен от ловеца!…

И като дръпна Ема за ръкава, Мегре й каза тихичко:

— Ще ми донесеш обеда в стаята…

Изпи наведнъж аперитива си и стана.

— Един добър съвет, господа! Без преждевременни заключения! И особено без общи изводи…

— Но виновникът?…

Той сви широките си рамене и въздъхна:

— Кой знае?…

Беше вече пред стъпалата за горния етаж. Инспекторът Льороа го погледна въпросително.

— Не, драги… Обядвайте в общата зала. Трябва да си почина…

Чуха се тежките му стъпки нагоре по стълбите. Десетина минути след това Ема също се изкачи с табла, на която имаше ордьоври.

Сетне занесе стриди, телешко печено и спанак.

В трапезарията разговорите замираха. Повикаха по телефона един журналист. Той каза:

— Към четири часа, да!… Надявам се, че ще ви изпратя сензационна дописка… Не сега!… Трябва да се почака…

Сам на една маса, Льороа ядеше, както яде добре възпитан младеж, избърсвайки всеки миг с крайчеца на кърпата устните си.

Хората от пазара гледаха фасадата на „Адмиралското кафене“ със смътно очакване, че ще се случи нещо.

Един жандарм се бе облегнал при ъгъла на уличката, дето бе изчезнал скитникът.

— Господин кметът вика комисаря Мегре на телефона!

Льороа трепна и заповяда на Ема:

— Идете горе да му съобщите…

Но келнерката се върна и каза:

— Той вече не е там!…

Инспекторът изтича по стълбите, върна се побледнял и взе слушалката.

— Ало!… Да, господин кмете!… Не зная… Аз… много съм разтревожен… Комисарят не е вече тук… Ало!… Не! Нищо не мога да ви кажа… Той обядва в стаята си… Не го видях да слиза… Аз… Ще ви телефонирам след малко…

И Льороа, който не бе оставил кърпата за ядене, си послужи с нея, за да избърше челото си.

Половин час по-късно инспекторът се качи в стаята си. На масата той намери една бележка с морзови знаци, която гласеше:

„Тая вечер към 11 часа качете се, без някой да ви види, на покрива… Ще ме намерите там. Без шум. Бъдете въоръжен. Кажете, че съм заминал за Брест и че съм ви телефонирал оттам. Не напускайте хотела.

Малко преди единадесет часа Льороа събу обувките си, сложи други плъстени, които беше купил следобед поради тази експедиция, която го вълнуваше.

От втория етаж нагоре нямаше вече стъпала освен една закрепена стълба, която стигаше до капака на тавана. Вътре, във вледененото от въздушните течения помещение, инспекторът се реши да запали кибрит.

Няколко мига по-късно той мина през таванското прозорче, но не посмя веднага да слезе към ръба на покрива. Отвсякъде лъхаше студ. Пръстите се вледеняваха при допира с цинковата облицовка. Льороа не искаше да се обременява с връхна дреха.

Когато очите му привикнаха с тъмнината, стори му се, че различава някаква тъмна купчина, къса и широка, подобна на грамадно дебнещо животно. Ноздрите му усетиха пушек от лула. Свирна леко.

След миг се спотаи на корниза до Мегре. Не се виждаха ни морето, ни градът. Намираха се върху полегатата страна на покрива срещу кея, над един черен ров, който не беше нищо друго освен прословутата уличка, през която скитникът с големите крака беше офейкал.