Дан Симънс - Олимп

Вместо това се приготви да се телепортира в Илионското поле. Досега замисълът й се развиваше според плана. Посейдон земетръсец всеки момент трябваше да подтикне Агамемнон и Менелай да се размърдат. След няколко часа, ако не и по-скоро, Ахил можеше да е мъртъв — убит от ръцете на обикновени жени, макар и амазонки, с пронизана от отровно копие пета — а Хектор да бъде изолиран. И даже Пелеевият син да убиеше жената, която го нападнеше, Атина и Хера имаха друг план. Бунтът на смъртните щеше да е приключил, докато Зевс се събудеше, ако господарката на боговете в края на краищата изобщо го оставеше да се събуди — Абсолютният сън се нуждаеше от антидот, иначе щеше да действа, докато високите стени на Одисеевия дом не се срутеха от старост. А ако изпълнеше целта си по-скоро от очакваното, можеше да го събуди по-рано и господарят на боговете изобщо нямаше да разбере, че го е упоила — щеше да си помисли, че просто е заспал, изтощен от буйната си страст. Когато и да решеше да събуди мъжа си, войната между боговете и хората щеше да е свършила, Троянската война щеше да е подновена, статуквото — възстановено. Хера и нейните съзаклятници щяха да са превърнали намеренията си в свършен факт.

Тя обърна гръб на спящия Кронид, излезе от Одисеевия дом — защото никой, даже царицата на боговете не можеше да се телепортира през силовото поле, с което ги беше скрил Зевс — мина през воднистата енергийна стена като новородено през околоплоден мехур и триумфално се телепортира при Троя.

Хокънбери не познаваше никой от моравеките, които го посрещнаха в синия балон в кратера Стикни на луната Фобос. Отначало, когато силовото поле се изключи и го остави на милостта на стихиите, той се паникьоса и затаи дъх за няколко секунди, защото продължаваше да си мисли, че е във вакуум, но после усети въздушното налягане и приятната температура и жадно си пое дъх, докато дребничкият Манмът го запознаваше с по-високите моравеки, дошли като официална делегация. Даже беше смущаващо. Европеецът си тръгна и Хокънбери остана сам с тези странни органични машини.

— Добре дошъл, доктор Хокънбери — поздрави го най-близкият от петимата моравеки пред него. — Надявам се, че полетът ви от Марс е бил спокоен.

За миг на Хокънбери почти му се пригади от обръщението „доктор“. Отдавна… не, никога през втория му живот не го бяха наричали така, освен неговия приятел схоластика Найтенхелзър, който шеговито бе използвал тая титла веднъж-дваж през последните десет години.

— Благодаря, да… искам да кажа… съжалявам, не успях да запомня имената на всички ви — отвърна той. — Извинявам се. Бях се… разсеял. — „Мислих си, че ще умра, когато седалката ме изостави“.

Ниският моравек кимна.

— Не се съмнявам. В този балон е доста оживено и атмосферата пренася шума, естествено.

Така си и беше. Грамадният син балон, който покриваше най-малко два-три акра — никога не го бе бивало да преценява размери и разстояния, недостатък, който според него се дължеше на това, че не е спортувал — беше пълен с кранове, машини, по-големи от повечето сгради в Блумингтън, щата Индиана, където някога бе живял, пулсиращи органични сфери, които приличаха на желета, грамадни колкото тенискортове, стотици моравеки, всички заети с една или друга задача, и летящи глобуси, хвърлящи светлина и изстрелващи лазерни лъчи, които режеха, запояваха, топяха и така нататък. Единственото, което му се струваше поне далечно познато в огромното пространство, макар и напълно нелепо, беше една кръгла палисандрова маса, поставена на десетина метра от него. Около нея бяха наредени шест столчета с различна височина.

— Казвам се Астейг/Че — представи се дребният моравек. — Аз съм европеец като вашия приятел Манмът.

— Европеец ли? — глупаво повтори Хокънбери. Веднъж бе ходил във Франция на почивка и веднъж — в Атина на конференция по класическа филология, и въпреки че хората там бяха… различни… изобщо не приличаха на тоя Астейг/Че: по-висок от Манмът, поне метър и двайсет, и по-хуманоиден, особено около ръцете, но въпреки това покрит със същия пластмасово-металически материал, макар и почти блестящ, лъскавожълт. Моравекът му напомняше за лъскавия жълт дъждобран, който беше имал и много бе обичал като малък.

— От Европа — без никакъв намек за нетърпение поясни Астейг/Че. — Ледената водна луна на Юпитер. Родината на Манмът. И моята.

— Разбира се — отвърна Хокънбери. Беше се изчервил и знаеше, че това го кара да се черви още повече. — Извинете. Разбира се. Знам, че Манмът е от някоя луна. Извинете.