Дан Симънс - Олимп

— Повече ли ме желаеш от Европа, дъщерята на Феникс?

— Повече от Европа, да — изпъшка Зевс, хвана ръката й и я нагласи на члена. Тя го стисна, ала не го насочи в себе си. Не още.

— Повече ли ме желаеш от Семела, неустоимата майка на Дионис?

— Повече от Семела, да. Да. — Той натисна дланта й към себе си и тласна с хълбоци, но членът му беше толкова наедрял, че бе като таран и Хера отхвърча на половин метър от него. Зевс я дръпна обратно. — И повече от Алкмена в Тива, въпреки че тогава от семето ми се пръкна непобедимият Херакъл.

— Повече ли ме желаеш от Деметра, царица със хубави плитки…

— Да, да, по дяволите, повече от Деметра. — Той още повече разтвори краката й и само с дясната си длан я повдигна на трийсет сантиметра от масата. Хера вече не можеше да не го поеме в себе си.

— Повече ли ме желаеш от Леда, когато се превърна в лебед, за да се любиш с нея, докато я пляскаше с грамадните си лебедови криле и проникваше с огромния си лебедов…

— Да, да — пъшкаше Зевс. — Млъкни, моля те.

И най-после влезе в нея. Отвори я като грамаден таран, който можеше да разбие Скейските порти, ако гърците някога успееха да стигнат до Илион.

През следващите двайсет минути Хера за малко да припадне два пъти. Зевс беше страстен, ала не и бърз. Наслаждаваше се настойчиво, но забавяше кулминацията с цялото скъперничество на хедоничен аскет. Втория път богинята усети, че губи съзнание — масата се разтърси и едва не се преобърна, макар че бе дълга десет метра, столовете и ложетата бяха прекатурени, от тавана се сипеше прах, древният Одисеев дом едва не се срути — и тя си помисли: „Така няма да стане, трябва да съм на себе си, когато Зевс свърши, иначе всичките ми кроежи ще отидат напразно“.

Наложи си да се съсредоточи, дори след четири оргазма. В последните секунди на тежкото Зевсово бъхтене грамадният колчан на Одисей падна от стената и острите, навярно отровни стрели се пръснаха по пода. Зевс държеше Хера с една ръка под задника, повдигаше я нагоре толкова свирепо, че божествените й кости пукаха, а с другата я стискаше за рамото, за да не се изхлузи по тресящата се, едва издържаща маса.

После изригна в нея. Хера изкрещя и за няколко секунди изпадна в несвяст, въпреки волята си.

Когато клепките й запърхаха и се отвориха, тя усети огромната му тежест отгоре си — през несъзнателните си последни секунди на страст гръмовержецът беше станал четири и половина метра висок — брадата му дращеше гърдите й, мократа му от пот коса се притискаше към лицето й.

Хера повдигна коварния си пръст с ампула, скрита във фалшивия нокът от ловкия Хефест, и докато галеше къдриците на тила на Зевс с хладната си длан, огъна нокътя назад и задейства инжектора. Тихото изсъскване беше заглушено от неравномерното дишане на Зевс и от туптенето на божествените им сърца.

Опиатът се казваше „Абсолютен сън“ и след микросекунди оправда името си.

Зевс почти моментално захърка и започна да се лигави върху охлузените й гърди.

Трябваше да събере цялата си божествена сила, за да го повдигне, да извади омекващия му член от себе си и да се изхлузи изпод него.

Уникалните й изтъкани от Атина одежди бяха станали на парцал. Както и самата тя, осъзна Хера. Натъртена, изподрана и изпобъхтена във всеки мускул, вътрешно и външно. Когато се изправи, божественото семе на царя на боговете потече по бедрото й. Хера го избърса с дрипите от скъсаната си дреха.

После измъкна пояса на Афродита от скъсаната коприна и отиде в съблекалнята на Одисеевата жена Пенелопа до спалнята. Единият стълб на грамадното брачно ложе беше направен от жива маслина, а рамката бе инкрустирана със злато, сребро и слонова кост, с ремъци от волска кожа, боядисани в пурпурно, опънати от край до край, за да са меки руната и богатите покривки. Богинята заизважда от обкованите с камфорово дърво сандъци до ваната на Пенелопа дреха след дреха — Одисеевата съпруга бе колкото нея на ръст, а и Хера можеше да преобрази тялото си, за да й станат идеално — и накрая избра копринени одежди в прасковен цвят с везан пояс, който щеше да повдига високо натъртените й гърди. Ала преди да се облече, тя се изкъпа, доколкото можеше, с бакърите със студена вода, приготвени преди дни или седмици за гореща вана, която Пенелопа така и не беше взела.

По-късно, вече облечена, предпазливо се върна в трапезарията и се вторачи в грамадното хъркащо лице на дългата маса. „Дали мога да го убия? — зачуди се тя. Не за пръв път, нито за хиляден, й хрумваше тая мисъл при вида на нейния хъркащ господар. Знаеше, че не само тя си задава тоя въпрос. На колко ли съпруги, богини и смъртни, отдавна умрели и още неродени, им беше минавал през ума като сянка на облак по скалиста земя? — Ако можех да го убия, щях ли да го направя? Ако беше възможно, щях ли да го направя сега?“