Дан Симънс - Олимп

Върна се в Дома Ардис, остави оръжието и бойния костюм, навлече джинси и фланела, обу леки обувки и излезе на северната поляна, където се правеха последните приготовления. Хората окачваха разноцветни лампи над редовете току-що сковани пейки, откритите бирарии и под асмите. Хана проверяваше озвучаването на сцената. Няколко доброволци спешно приключваха боядисването на декора, а някой непрекъснато спускаше и вдигаше завесата.

Ада го видя и се опита да тръгне към него с двегодишната Сара. Детето бе уморено и кисело, затова тя го вдигна на ръце и го занесе по тревистия склон при баща му. Харман ги целуна, след това целуна Ада още веднъж.

Тя погледна към сцената и местата за публиката и отметна дълъг кичур черна коса от лицето си.

— „Бурята“? Мислиш ли, че сме готови за това?

Харман сви рамене и я прегърна.

— Неин ред е.

— Нашата звезда наистина ли ще дойде? — попита тя и се облегна на рамото му. Сара изхленчи и малко се премести, така че бузите й да докосват раменете и на двамата.

— Така каза — отвърна Харман, без да вярва на собствените си думи.

— Щеше да е хубаво, ако беше репетирал с останалите — въздъхна Ада.

— Е… не можем да искаме всичко.

— Нима? — попита Ада и го изгледа с онзи поглед, който го бе накарал да я сметне за опасна преди повече от осем години.

Един аероскутер профуча ниско над дърветата и къщите и се спусна надолу към реката и града.

— Надявам се този идиот да е някой възрастен, а не момче — отбеляза Ада.

— Като стана дума за момчета, къде е нашето? Не го видях тази сутрин, а искам да му кажа здрасти.

— На верандата, готви се за разказа — каза Ада.

— А, за разказа. — Харман понечи да тръгне към долчинката в южната поляна, където обикновено се разказваше историята, но Ада го хвана за ръка.

— Харман…

Той я погледна.

— Преди малко пристигна Манмът. Казва, че Мойра може би ще дойде на представлението.

Харман стисна ръката й.

— Е, това е добре… нали?

Ада кимна.

— Просперо е тук, Мойра също, а каза, че си поканил и Ариел, макар че той няма да играе… ами ако дойде и Калибан?

— Не е поканен — каза Харман.

Тя стисна ръката му, за да му покаже, че говори сериозно.

Харман посочи седалките пред сцената, бирариите и къщата, където щяха да стоят стражи с енергийни оръжия.

— Но децата също ще са на представлението — каза Ада. — Хората от града…

Харман кимна, без да пуска ръката й.

— Калибан може да се телепортира тук, когато пожелае, любов моя. Но досега не го е направил.

Тя кимна едва-едва, но също не го пусна.

Харман я целуна.

— Елиън репетира ролята на Калибан цели пет седмици. „Не се страхувай — островът гъмжи / от шумове, мелодии и звуци, / изпълващи слуха със сънна сладост / и винаги безвредни“.

— Иска ми се винаги да е така — каза Ада.

— На мен също, любов моя. Но и двамата знаем, че не е така. Ще идем ли да видим Джон?

Орфу от Йо бе още сляп, но родителите никога не се страхуваха, че ще блъсне или удари някого, дори когато осем-девет от най-палавите деца в Ардис се катереха по огромната му коруба. Беше станало традиция хлапетата да го яздят до долчинката за часа на разказа. Джон, който бе от най-големите, се бе настанил на най-високото място.

Огромният моравек бавно се носеше на безшумните си дюзи. Движеше се едва ли не тържествено, като се изключеше кикотът на яхналите го деца и виковете на другите, които тичаха зад него надолу от верандата покрай стария бряст до долчинката между оградата и новите къщи.

Там, скрити като по магия от къщите и възрастните с изключение на някои родители, децата слизаха и сядаха на тревата. Както обикновено, Джон седна най-близко до Орфу. Обърна се, видя баща си и му махна, но не отиде да го поздрави. Първо разказът.

Харман все още стоеше с Ада и Сара, която сега спеше в ръцете му. Забеляза стоящия до оградите Манмът. Кимна му, но вниманието на дребния моравек бе приковано към стария му приятел и хлапетата.

— Разкажи ни пак за Гилгамеш — извика едно шестгодишно момче.

Огромният рак бавно разклати корубата си, сякаш казваше „не“.

— С тази история вече приключихме — избуботи Орфу. — Днес започваме нова.

Децата нададоха радостни възгласи.

— Тя ще е по-дълга — каза Орфу. Буботенето му бе завладяващо дори за Харман.

Децата отново се развикаха радостно. Две момчета се търкулнаха заедно надолу по склона.

— Слушайте внимателно — започна Орфу. Един от дългите му манипулатори внимателно раздели момчетата и ги вдигна на склона, на няколко стъпки едно от друго. Вниманието на децата веднага бе привлечено от бумтящия, хипнотизиращ глас на огромния моравек.