Дан Симънс - Олимп

— Много красиво — каза Мойра. — И доста полезно за търсенето ти, предполагам.

Манмът не обърна внимание на сарказма й.

— Датиран е в деня на смъртта му, 23 април 1616 г.

— Но не сте намерили самия гроб.

— Още не — призна Манмът.

— Там нямаше ли също някакъв надгробен камък или надпис? — невинно запита тя.

Манмът я погледна изпитателно, после каза:

— Да. Нещо, изсечено върху самата надгробна плоча.

— На нея не пишеше ли нещо от сорта на… ъъъ… „Махайте се, моравеки. Вървете си у дома“?

— Не точно — отговори Манмът. — На надгробната плоча би трябвало да пише:

— Това проклятие не те ли безпокои малко? — попита Мойра.

— Не — каза Манмът. — Бъркаш ме с Орфу от Йо. Той си пада по плоскоекранните филми на ужасите от двайсети век… нали се сещаш, „Проклятието на мумията“ и така нататък.

— И все пак…

— Да не смяташ да ни попречиш да ги намерим, Мойра? — попита Манмът.

— Скъпи мой Манмът, вече трябва да си разбрал защо не искаме да се забъркваме с вас, със старостилните, с гостите ни от Гърция и Азия… с никого от вас. Да сме го правили досега?

Манмът не каза нищо.

Мойра го докосна по рамото.

— Но с този… проект… Понякога не ти ли се струва, че си играеш на Бог? Поне малко?

— Познаваш ли доктор Хокънбери? — попита Манмът.

— Разбира се, разговаряхме миналата седмица.

— Странно, не ми е споменавал — каза Манмът. — Томас работи доброволно на разкопките поне един или два дни седмично. Мисълта ми е, че постчовеците и олимпийските богове със сигурност са си „играли на Бог“, когато са възкресили тялото, личността и спомените му от парченца кости, стари файлове и ДНК. Но резултатът е идеален. Той е прекрасен човек.

— Със сигурност така изглежда — каза Мойра. — И пише книга, доколкото разбрах.

— Да — потвърди Манмът. Като че ли изгуби нишката на мисълта си.

— Е, успех тогава — каза Мойра и му подаде ръка. — Предай поздравите ми на премиер интегратор Астейг/Че, когато го видиш. Кажи му, че много ми хареса срещата ни на чай в Тадж.

После тръгна към гората на север.

— Мойра — повика я Манмът.

Тя спря и се обърна.

— Ще дойдеш ли на постановката довечера?

— Да, мисля да дойда.

— Ще се видим ли?

— Не съм сигурна. Но аз ще те видя — отвърна младата жена и продължи към дърветата.

Седем години и пет месеца след Падането на Илион:

Казвам се доктор Томас Хокънбери, за приятелите Хокънбуш. Вече не са останали живи хора, които да ме наричат така. Приятелите, които навремето ме наричаха по този начин — Хокънбуш е прякорът ми от студентските години в колежа Уобаш, — отдавна са станали на прах на този свят, в който по принцип толкова много неща са станали на прах.

Живях петдесет и няколко години на онази добра първа земя, след което ми бяха подарени малко повече от дванайсет години втори живот — в Илион, на Олимп, Марс — макар да не знаех, че е Марс, до последните ми дни там. Сега пак съм тук. У дома. Отново на добрата стара Земя.

Имам много за разказване. Лошото е, че изгубих всички записи от последните си дванадесет години като схоластик и учен — словесните камъни с описанието на Троянската война, които предавах на моята муза всеки ден, личните ми записки, дори моравекското записващо устройство, с което описвах последните дни на Зевс и Олимп. Изгубих всичко.

Няма значение. Спомням си всичко. Всяко лице. Всеки мъж и жена, бог и моравек. Всяко име.

Познавачите казват, че едно от най-великолепните неща в Омировата „Илиада“ е, че никой в нея не умира безименен. Всички мъже, всички брутални герои падат тежко. И когато падат, падат наистина тежко, както казваше друг учен — тук го перифразирам, — рухват с всичките си оръжия, доспехи и имущество, следвани от добитък, жени и роби. И от имената си. Никой в Омировата „Илиада“ не умира безименен или без тежест.

Щом ще разказвам своята история, и аз ще се опитам да сторя същото.

Но откъде да започна?

Ако ще бъда хорът в историята — независимо дали го искам, или не — тогава мога да започна откъдето си реша. Е, тогава решавам като за начало да ви кажа къде живея.

Наслаждавах се на месеците с Елена в Нови Илион, докато градът се възстановяваше. Гърците помагаха след споразумението с Хектор, че в замяна троянците ще им помогнат в построяването на кораби, след като издигнат отново градските стени. След като градът заживее отново.