Дан Симънс - Олимп

Той никога не е умирал. Нали разбирате, Илион — Троя — с неговите хора… Хектор, Елена, Андромаха, Приам, Касандра, Деифоб, Парис… по дяволите, дори с оная кучка Хипсипила. Някои от тях умряха, някои оцеляха. Щом живееха те, живееше и градът. Вергилий го е разбирал.

Така че не мога да бъда вашият Омир. Не мога да бъда дори Вергилий, разказващ историята от момента на падането на Троя… Оттогава не е минало достатъчно време, за да стане събитието история, макар и да чувам, че нещата май се променят. Ще наблюдавам и ще слушам, докато съм жив.

Но сега живея тук. В Ардис Таун.

Не в Ардис. Голямата къща отново е издигната на широката поляна горе, на около два километра от стария факс павилион, горе-долу на мястото, където някога се е издигал Ардис Хол. Там живее Ада със семейството си. Но мястото вече не се нарича Ардис, а Ардис Таун.

Според последното данъчно преброяване, направено само преди пет месеца, сега в Ардис Таун има над 28 000 души. Градчето е плъзнало нагоре по хълма, пръснало се е около новия дом на Ада, или Дома Ардис, но основната му част е долу, покрай пътя от факс павилиона до реката. Тук се намират водениците и работилниците, тук е истинският пазар, миризливите работилници на кожарите, печатниците и книжарниците, прекалено многото барове и бардаци, двете синагоги и една църква, която най-добре може да се опише като Първата църква на хаоса, няколкото добри ресторанта, кланиците — които вонят почти колкото кожарските работилници, — библиотеката, за чието създаване помогнах, училището, макар повечето деца все още да живеят в или около Дома Ардис. Повечето ученици в Ардис Таун са възрастни — учат се да четат и пишат.

Около половината от жителите са гърци, другата половина — евреи. Имат склонност да живеят заедно. Обикновено.

Евреите имат предимството да са напълно функционални — тоест могат да се прехвърлят свободно по факса където си поискат и когато им скимне. Аз също го мога — не да се прехвърлям по факса, а да се телепортирам. Разбирате ли, това ми е вградено в моята ДНК, записано от онзи или Онзи, който ме е проектирал. В последно време обаче не го правя. Предпочитам по-бавния начин на придвижване.

Помагам на Манмът с неговия проект „Намери Уил“ поне веднъж седмично, стига да мога. Вече сте чували за това. Не мисля, че ще намери своя Уил, и подозирам, че и той смята така. Станало му е нещо като хоби — на него и на Орфу от Йо — и им помагам в същия дух — какво пък, по дяволите. Никой — предполагам, дори и Манмът — не вярва, че Просперо, Мойра, Ариел, която и да било от Силите, които съществуват… дори онзи Мълчалив, за когото сме чували толкова много… няма да позволи на нашия дребен моравек да намери и възстанови костите и ДНК на Уилям Шекспир. Не ги обвинявам, че се чувстват заплашени.

О, тази вечер в Ардис има постановка. Знаете и за това. Мнозина от жителите ще идем горе да я видим, макар да признавам, че хълмът е стръмен, пътят и стълбите — прашни и че ще ми се наложи да платя пет пенса, за да се кача на една от парните коли на фирмата на Хана. Поне проклетите машини да не бяха толкова шумни…

Като стана дума за търсенето на някого, било то успешно или не, май не съм ви казвал как намерих стария си приятел Кийт Найтенхелзър.

Последния път видях приятеля си с някакво праисторическо индианско племе в пустошта, която някога — да кажем, три хилядолетия по-късно — щеше да се нарича Индиана. За него мястото беше същински ад. Чувствах се виновен, че съм го пратил там. Идеята беше да го държа на безопасно място по време на войната между героите и боговете, но когато се върнах да го потърся, индианците бяха изчезнали. Найтенхелзър също.

Патрокъл — ужасно вбесеният Патрокъл — също скиташе някъде там. Подозирах, че Найтенхелзър не е оцелял.

Все пак преди три и половина месеца се телепортирах в Делфи, когато Тразимед, Хектор и останалите спряха синия лъч. И я гледай! Към осмия час, откакто зашеметените хора, предимно гърци, започнаха да излизат от малката сграда — приличаше ми на старата циркова постановка, в която от мъничка кола слизат петдесет клоуна — се появи и приятелят ми Найтенхелзър. (Винаги се обръщахме един към друг с фамилните си имена.)

Та двамата с Найтенхелзър купихме къщата, където в момента седя и пиша. Партньори сме. (Моля да ме разберете — бизнес партньори — и добри приятели, но не и партньори в онзи странен смисъл на думата, в който се използваше през XXI век, когато станеше дума за двама мъже. Искам да кажа, че не съм се прехвърлил от Елена Троянска на Найтенхелзър Ардиски. Имам си проблеми, но не точно в това отношение.)