Дан Симънс - Олимп

Това го накара да се замисли за Хектор и за нещата, които Хефест му бе разказал за „Илиада“ и за собственото му бъдеще. От тези мисли в стомаха му, подобно на жлъчка, се надигна безнадеждност. Обърна главата на коня на юг и отпи от виното в козия мях, завързан за лъка на седлото.

— И не си мисли, че ще повярвам, че на тоя брадат сакат бог му е било по силите да ни ожени — изсумтя Пентезилея зад него. — Ха, ще ни ожени той!

— Той е цар на всички богове — уморено каза Ахил. — Кой може да е по-подходящ да благослови брачните ни клетви?

— Да благослови гъза ми — каза Пентезилея. — Тръгваме ли? Защо на югоизток? Какъв е този път? Защо напускаме бойното поле?

Ахил не каза нищо, докато не дръпна юздите и не спря коня — четвърт час по-късно.

— Виждаш ли онази река?

— Естествено, че я виждам. Да не мислиш, че съм сляпа? Гадният Скамандър. Прекалено гъст за пиене, прекалено рядък за оране. Братът на Симоент, с когото се слива само на няколко километра оттук.

— Тук, на тази река, която ние наричаме Скамандър, а боговете — свещения Ксант — каза Ахил, — тук според Хефест, що цитираше биографа ми Омир, щях да постигна своята най-велика аристея — битка, която щеше да ме направи безсмъртен още преди да поразя Хектор. Тук, жено, щях да победя сам-самичък цялата троянска войска — че и самия надигнал се бог на реката! — и да крещя: „Мрете, троянци, мрете!…“, докато ги коля чак до самата свещена Троя! Точно тук, жено, виждаш ли онези бързеи? Точно тук щяха за миг да намерят смъртта си Терзилох, Мидон, Астипъл, Мнес, Тразий, Еней и Офелест. След това пеонците щяха да ме нападнат в гръб и щях да ги избия всичките. А там, от другата страна на реката, щях да убия сръчния и с двете ръце Астеропей. Щях да запратя копието на Пелей към него, а той — две едновременно. И двамата не улучваме, но аз съсичам героя, докато той се опитва да измъкне грамадното ми копие от речния бряг и да го хвърли отново…

Ахил млъкна. Пентезилея бе слязла от коня си и бе клекнала зад близкия храст да пикае. От противния шуртящ звук му се прииска да я убие и да остави тялото й на гарваните, накацали по клоните покрай реката. Ежедневната им дажба леш явно бе изчезнала и не му се искаше да ти остави разочаровани.

Но не можеше да нарани амазонката. Магията на Афродита още му действаше и любовта му към тая кучка продължаваше да се таи в него, и от нея му се гадеше, сякаш бронзово копие бе пронизало червата му. „Единствената ти надежда е феромоните да отшумят с времето“, му бе казал Хефест, докато двамата се наливаха с вино последната нощ в пещерата и вдигаха наздравици един за друг и за всеки, когото познаваха, чукаха се с големите бокали и си споделяха какво ли не, както могат да си споделят само братя или пияници.

След малко тръгнаха през Скамандър. Конете стъпваха внимателно в плитката вода.

— Къде отиваме? — свадливо попита Пентезилея. — Какво си намислил? Имам ли право на глас, или могъщият Ахил ще решава и най-дребното нещо? Не си мисли, че ще те следвам сляпо, сине Пелеев. Може и изобщо да не тръгна след теб.

— Търсим Патрокъл — каза Ахил, без да се обръща.

— Какво?

— Търсим Патрокъл.

— Приятеля ти? Твоето миличко педерастче? Патрокъл е мъртъв. Атина го уби, знаеш го много добре. Нали заради това започна войната срещу боговете.

— Хефест казва, че Патрокъл е жив — каза Ахил. Ръката му бе на дръжката на меча, кокалчетата му бяха побелели, но не изтегли оръжието. — Хефест каза, че не е включил Патрокъл в синия лъч, когато събра всички останали на земята, нито пък когато завинаги махна Илион. Патрокъл е жив, някъде отвъд морето. Ще го намерим.

— Да бе, „Хефест каза“ — подигравателно изпръхтя Пентезилея. — Каквото каже Хефест, все е истина. Да не си мислиш, че не те лъже?

Ахил не каза нищо. Продължи на юг по стария път, отъпкан през вековете от безброй троянски коне и продължен неотдавна на север от многобройните троянски съюзници, за чиято смърт бе спомогнал.

— И Патрокъл бил жив, някъде отвъд морето — продължаваше да се подиграва Пентезилея. — И как, в името на Хадес, ще преминем морето, сине Пелеев? И кое море всъщност?

— Ще намерим кораб — каза Ахил, отново без да се обръща към нея. — Или ще си направим.

Някой изпръхтя — или амазонката, или кобилата й. Явно беше престанала да го следва — Ахил чуваше тропота на копитата само на своя кон — и повиши глас, за да може да я чуе:

— И какво, значи сега сме някакви лайняни корабостроители? Знаеш ли как се строи кораб, бързоноги мъжеубиецо? Съмнявам се. Добър си в това да тичаш бързо и да убиваш мъже — и амазонки, в това си двойно по-добър, — но не и да построиш каквото и да било. Обзалагам се, че не си създал нищо през безсмисления си живот… нали? Нали? Тези твои мазоли са от държане на копия и бокали, не от… сине Пелеев! Слушаш ли ме какво ти говоря?