Дан Симънс - Олимп

— Тогава поне иди до трапезарията и донеси плодове или нещо друго за ядене. И вода.

Кехлибарената светлина се задържа целия следобед. Малко след залез, когато долините на Андите бяха окъпани в червено сияние, на Голдън Гейт се прехвърлиха Деймън, Том и Сайрис, но се задържаха само за няколко минути.

— Вече установихме контакт с тридесет от останалите общности — каза Деймън. Ада кимна, без нито за миг да откъсва очи от кехлибарената светлина.

Тримата си тръгнаха, като обещаха да се върнат на сутринта. Хана се загърна с едно одеяло и заспа на пода до ковчега.

Ада остана будна. Понякога коленичеше, понякога седеше, но винаги мислеше, дланта й неизменно бе върху контролния възел и тя непрекъснато пращаше посланията и молитвите си през веригите, отделящи я от Харман, а очите й неотклонно следяха светлината на монитора.

Някъде след три сутринта кехлибарената светлина се смени със зелена.

Една седмица след Падането на Илион:

Ахил и Пентезилея се появиха на пустия хребет, издигащ се между долината на Скамандър и долината на Симоент. Както бе обещал Хефест, очакваха ги два коня — могъщ черен жребец за ахееца и една по-дребна, но още по-мускулеста бяла кобила за амазонката. Двамата ги яхнаха и тръгнаха да видят какво е останало.

Не беше много.

— Как е възможно да изчезне цял град като Илион? — Гласът на Пентезилея бе свадлив както винаги.

— Всички градове изчезват — отвърна Ахил. — Такава е съдбата им.

Русокосата амазонка изпръхтя. Ахил вече бе забелязал, че пръхтенето й силно наподобява това на бялата кобила.

— Но не би трябвало да изчезнат за един ден… за час .

Думите й прозвучаха като оплакване. Бяха минали само два дни от възкресяването на Пентезилея във ваните на Лечителя, но Ахил вече беше свикнал с този неин постоянно незадоволен тон.

Оставиха конете сами да си избират пътя през хаоса от скали, който се простираше на три километра по хребета, където се бе издигала могъщата Троя. Не бе останал нито един камък дори от основите. Божествената магия, която бе отнесла града, бе стигнала почти на цяла стъпка под най-старите камъни. Не бе останало нищо, ако не се броеше някое изпуснато копие или разлагащ се труп.

— Зевс наистина е могъщ — отбеляза Пентезилея.

Ахил въздъхна и поклати глава. Денят бе топъл. Идваше пролет.

— Вече ти казах, амазонке. Не го е направил Зевс. Зевс умря от собствената ми ръка. Това е дело на Хефест.

Тя изсумтя.

— Никога няма да повярвам, че онзи дребен мързелив сакат педал с вонящи уста може да направи нещо подобно. Дори не вярвам, че е истински бог.

— Той го направи — каза Ахил. „С помощта на Нюкта“, добави наум.

— Така казваш ти, сине Пелеев.

— Казах ти да не ме наричаш така. Не съм син на Пелей. Син съм на Зевс, но това не говори добре нито за него, нито за мен.

— Така казваш ти — повтори Пентезилея. — Значи ако фукните ти са верни, ти си отцеубиец.

— Да — каза Ахил. — И никога не се фукам.

Амазонката и бялата й кобила изсумтяха в един глас.

Ахил срита черния си жребец и го подкара надолу по хребета, покрай изровения южен път към Скейската порта — огромният дъб, който винаги се бе намирал тук още от основаването на града, си бе на мястото, но самата порта я нямаше — след което зави надясно към долината на Скамандър, която отделяше Илион от брега.

— Щом Хефест сега е цар на боговете, защо се криеше в пещерата си през цялото време, докато бяхме на Олимп? — попита Пентезилея. Гласът й бе силен и дразнещ, подобно на драскащи по гладка скална плоча нокти.

— Казах ти. Чака края на войната между боговете и титаните.

— Че щом е наследник на Зевс, защо, в името на Хадес, просто не й сложи край с мълнии и гръмотевици?

Ахил не отговори. Беше открил, че ако си мълчи, тя понякога си затваря устата.

Долината на Скамандър, отъпкана през единадесетте години, когато бе играла ролята на бойно поле, изглеждаше така, сякаш земята не е била срязвана. Още се виждаха следите на хиляди обути в сандали крака, по камъните имаше засъхнала кръв, но всички човешки същества, коне, колесници, оръжия, трупове и така нататък бяха изчезнали — точно както му го беше описал Хефест. Нямаше ги дори шатрите на ахейците и изгорените туловища на черните им кораби.

Ахил остави конете да си починат няколко минути на плажа — двамата с амазонката гледаха как кристално бистрите вълни на Егейско море се плискат в гладкия пясък. Никога нямаше да го признае на тая кучка, но сърцето му болезнено се свиваше при мисълта, че никога няма да види отново събратята си по оръжие — хитроумния Одисей, гръмогласния Аякс Теламонов, усмихнатия стрелец Тевкър, верните мирмидонци, дори глупавия червенокос Менелай и коварния му брат Агамемнон, неговата лична Немезида. Странно как дори враговете стават толкова важни, когато ги изгубиш.