Дан Симънс - Олимп

Накрая Орфу проговори.

— Помниш ли сладкодумната ми реч на „Кралица Маб“ за това как големите творци — сингуларностите на гения — могат да породят нови реалности? Или най-малкото да позволят създаването на универсални брана-дупки към тях?

— Как бих могъл да забравя? Не предполагах обаче, че говориш сериозно.

— Съвсем сериозно говорех — избуботи Орфу. — Интересът ми е към човешките същества от двадесети — двадесет и втори век по тяхното християнско летоброене. Много отдавна реших, че именно Пруст и Джойс са съзнанията, акуширали при раждането на този период.

— Доста съмнителна препоръка, доколкото си спомням историята — тихо каза Манмът.

— Не. Искам да кажа, да.

Летяха мълчаливо още няколко минути.

— Искаш ли да чуеш едно стихотворение, на което се натъкнах като съвсем малък, току-що излязъл от растителните сандъци и заводските конвейери?

Манмът се опита да си представи един млад, новороден Орфу от Йо. Отказа се.

— Да. Кажи ми го.

Никога не бе чувал буботещият глас на приятеля му да изрича поезия. Беше странно и същевременно приятно.

Когато буботенето на йониеца по интеркома затихна, Манмът помълча известно време, опитваше се да оцени качеството на творбата. Имаше проблем с това, но знаеше, че стихотворението означава много за Орфу от Йо — в края на рецитацията гласът на огромния моравек почти трепереше.

— От кого е? — попита Манмът.

— Не зная — отвърна Орфу. — На някаква поетеса от двайсет и първи век, но името й било забравено още през Изгубената епоха. Нали помниш, попаднах на него като млад, още преди наистина да прочета Пруст, Джойс или който и да било друг сериозен човешки автор. И точно това стихотворение свърза за мен Джойс и Пруст като две страни на едно и също съзнание. Сингуларност на човешки гений и проницателност. Така и не успях да проумея това схващане.

— Горе-долу като първия път, когато попаднах на сонетите на Шекспир… — започна Манмът.

— Включете видеоканала от „Кралица Маб“ — нареди Сума IV на всички на борда.

Манмът активира връзката.

Две човешки същества се съвкупяваха бурно на широко легло с копринени чаршафи и ярки вълнени завивки. Енергията и настойчивостта им поразиха Манмът, който бе чел достатъчно за човешките сексуални контакти, но никога не се бе замислял да прегледа видеозаписи от архивите.

„Какво показват? — попита Орфу по личния им канал. — Получавам шантави телеметрични данни — високо кръвно, приток на допамин, адреналин, побеснял пулс… да няма някакъв смъртен двубой?“

„Ааа…“ — успя само да каже Манмът. Фигурите се претърколиха, без да се разделят и без да спират да се движат ритмично, почти френетично. За първи път моравекът видя лицето на мъжа.

Одисей. Жената като че ли бе Сикоракса, която бе посрещнала ахейския им пътник на орбиталния астероиден град. Сега разголените й гърди и задник изглеждаха още по-големи, макар че точно в момента гърдите й бяха сплескани от гръдния кош на Одисей.

„Ъъъ…“ — отново започна Манмът.