Дан Симънс - Олимп

Камбаната млъкна. Събранието бе започнало.

Деймън стоеше мълчалив, без да помръдне.

— Добре. — Мойра отново леко се усмихна. — Приятелят ти Харман има белег в областта на пубиса, непосредствено над пениса. Не съм го питала как се е сдобил с него, но го е получил през последната си двайсетилетка. Лечебните вани на острова на Просперо никога не биха го оставили.

Деймън дори не мигна.

— Никога не съм виждал Харман гол — каза той. — Трябва да ми кажеш нещо друго.

Мойра непринудено се разсмя.

— Лъжеш. Когато двамата с Просперо му дадохме термокожата, която носи в момента, Харман каза, че много добре знае как да я облече — нали знаеш, трудно е — и че двамата с него сте носили термокожи в продължение на седмици горе на острова. Каза, че веднъж ви се е наложило да се събличате пред Сави, за да навлечете костюмите. Виждал си го гол. Виждал си и белега.

— Защо Харман носи в момента термокожа? — попита Деймън. — Къде е той?

— Заведи ме на събранието — каза Мойра. — Обещавам, че след това ще ти разкажа за Харман.

— Трябва да разкажеш на Ада. Те са… женени — каза Деймън. Странната дума не беше лесна за произнасяне.

Мойра се усмихна.

— Ще разкажа на теб, а ти ще разкажеш на Ада, ако сметнеш за подходящо. Тръгваме ли?

И го хвана под ръка, сякаш щеше да я води на официална вечеря.

Деймън не се дръпна.

— …това е началото и краят на моето искане — казваше Никой-Одисей, докато гледаше как Деймън се присъединява към петдесет и четиримата присъстващи. Повечето седяха на спални постелки или одеяла. Някои бяха прави. Деймън застана настрани, зад правостоящите.

— Искаш да вземеш аероскутера ни, единственото нещо, което ни дава някакъв шанс за спасение — каза Боуман. — И не искаш да ни кажеш за какво ти е или колко време ще го задържиш.

— Правилно — каза Никой. — Може да ми потрябва само за няколко часа — мога да го програмирам да се върне сам. Възможно е обаче и изобщо да не се върне.

— Тогава с нас е свършено — каза Стеф, една от оцелелите от Хъджис Таун.

Никой не отговори.

— Кажи ни за какво ти е нужен — обади се Сайрис.

— Не, това е личен въпрос — каза Никой.

Някои от седящите, клечащите и стоящите участници в събранието се засмяха, сякаш брадатият грък бе казал някакъв анекдот. Не и Никой. Изражението му си остана сериозно.

— Иди си намери друг аероскутер! — извика нароченият за военен експерт Кейман. Беше споделил с останалите, че никога не е имал доверие на истинския Одисей от торинската драма, която следеше всекидневно в продължение на десет години преди Падането, и бе още по-малко склонен да се довери на тази негова по-възрастна версия.

— Щях, ако можех — отвърна Никой. Гласът му си остана спокоен. — Но най-близките, за които зная, са на хиляди километри оттук. Нямаше да ми отнеме много време с набързо сглобения летящ сал, стига изобщо да можеше да се добере дотам. Трябва да използвам аероскутера днес. Още сега.

— Защо? — попита Лейман; разсеяно чешеше бинтованата си дясна ръка.

Никой отново не отговори.

— Никой, можеш ли да ни кажеш каква ще е ползата за нас, ако ти дадем аероскутера? — тихо попита Ада, която след началото на събранието бе останала права до плещестия грък.

— Възможно е ако успея да направя онова, което искам, факс възлите да заработят отново — каза той. — Само след няколко часа. Най-много за няколко дни.

Тълпата шумно пое дъх.

— По-вероятно е обаче да не проработят — продължи той.

— Значи затова ти е нужен нашият аероскутер? — попита Греоги. — За да задействаш отново факс павилионите?

— Не — отвърна Никой. — Това е само вероятен страничен ефект от пътуването ми. При това не напълно сигурен.

— Ще ни помогне ли… заемането на скутера… по някакъв друг начин? — попита Ада. Ясно бе, че се отнася с повече симпатия към искането на Никой от повечето намръщени слушатели.

Никой сви рамене.

Настана такава тишина, че Деймън можеше да чуе двамата часови, които си викаха един на друг на четиристотин метра южно от мястото на събранието. Обърна се — призрачната Мойра все още стоеше до него, скръстила ръце върху покритите си с термокожа гърди. Колкото и да бе невероятно, очевидно никой не я забелязваше — дори Ада, Никой и Боуман, които го гледаха, откакто бе минал през портала в палисадата.

Никой вдигна късите си яки ръце, сякаш се протягаше към присъстващите — или може би ги отблъскваше.

— Искате да чуете от мен, че ще направя някакво чудо — ниско, но ясно каза той и обиграният му в риториката глас отекна от палисадата. — Няма такова чудо. Ако останете тук с аероскутера си, рано или късно ще бъдете убити. Дори да успеете да се прехвърлите на онзи остров надолу по течението, войниксите пак ще ви последват. Те още могат да се прехвърлят, при това не само през познатите ви факс възли. В момента са ви заобиколили десетки хиляди, трупат се само на три километра оттук — по цялата останала Земя последните няколко хиляди оцелели хора или бягат, или са се натикали в пещери или кули, или търсят убежище в руините на някогашните си поселища. Войниксите ги избиват. Имате предимството, че не ви нападат, докато държите заловено онова… нещо… онзи сетебос. Но само след дни или часове въшката-сетебос ще стане достатъчно силна, за да излезе от ямата, и ще се добере до умовете ви. Повярвайте ми, не искате да ви се случи подобно нещо. А накрая отново ще се появят войниксите.