Дан Симънс - Олимп

— Добрата новина е, че Демогоргон и неговият бог Тихия хапват сетебоси на закуска — изсъсква тихо Хефест по интеркома, сякаш огромната безформена маса над тях може да ги чуе въпреки комуникационния проводник.

— Не Демогоргон е лудият — прошепва в отговор Ахил. — Ти си луд, та дрънкаш.

— Както и да е, няма ли все пак да ме оставиш аз да говоря? — напрегнато пита Хефест.

— Добре — отвръща Ахил. — Но само кажи нещо, с което не съм съгласен, и ще разпоря префърцуненото ти костюмче на отделни железни топки, после ще отрежа истинските ти топки и ще ти ги натикам в гърлото през стъклото.

— Става — казва Хефест и дърпа свързващия ги кабел.

— МОЖЕШ ДА ЗАПОЧНЕШ С МОЛБАТА СИ — прогърмява гласът на Демогоргон.

Решиха да гласуват дали да позволят на Никой да вземе аероскутера. Събранието бе насрочено по обед, когато имаше най-малко часови и повечето ежедневни задачи щяха да са приключени, за да могат да участват възможно най-много от оцелелите от Ардис — заедно с новодошлите и Хана, с което общият им брой ставаше петдесет и петима. Вестта за искането на Никой обаче бе стигнала и до най-далечния часови — характерът му бе настроил повечето от хората твърдо против него.

Хана и Ада прекараха сутринта в разговори за случилото се с тях. Младата жена неутешимо страдаше от загубата на приятелите си и на Ардис Хол, но Ада й напомни, че той може да бъде възстановен — или поне някаква негова груба версия.

— Мислиш ли, че ще доживеем, да го видим? — попита Хана.

Ада само мълчаливо стисна ръката й.

Разговаряха за Харман, за подробностите около странното му изчезване от Голдън Гейт със създанието Ариел и за чувството на Ада, че е все още жив — някъде.

Разговаряха и за дребни неща — за начина на приготвяне на храна в последно време и за надеждите на Ада да разширят лагера, преди войниксите да ги нападнат отново.

— Имаш ли представа защо стоят настрана от това бебе сетебос? — попита Хана.

— Никой няма представа — отвърна Ада, после я заведе до Ямата. Сетебосът — Никой го бе нарекъл въшка — беше на дъното, свил ръце и пипала под себе си, но жълтите му очи се взираха нагоре към тях с нечовешко безразличие, което бе много по-лошо от зложелателство.

Хана стисна главата си в ръце.

— О… о, Боже… впива се в ума ми, сякаш иска да влезе вътре.

— Именно — тихо каза Ада. Бе взела една иглена пушка и сега небрежно я насочи към синьо-сивата плът и розовите ръце на три метра под тях.

— Ами ако… успее? — попита Хана.

— Имаш предвид дали няма да започне да ни контролира? Да ни обърне един срещу друг?

— Да.

Ада сви рамене.

— Почти го очакваме. Всеки ден, всяка нощ. Обсъждали сме го. Засега само чуваме как бебето сетебос ни вика — смътно, подобно на неприятна миризма някъде на заден фон. Но щом призивите му станат по-силни, както е сега с теб, те са насочени само към един човек. Ако останалите го чуем и го почувстваме, то е като… не зная… като ехо или нещо такова.

— Значи смяташ, че ако може да овладее някого, то ще е само един човек?

Ада отново сви рамене.

— Нещо такова.

Хана погледна тежката иглена пушка в ръцете на приятелката си.

— Но ако това нещо те овладее в момента, можеш да ме убиеш. Да убиеш мнозина, преди…

— Да — каза Ада. — Обсъждали сме и това.

— И решихте ли нещо?

— Да — много тихо повтори Ада. — Ще убием тази гадина, преди да се стигне дотам.

— Но преди това ще трябва да измъкнеш всичките си хора оттук. Разбирам защо не искаш да дадеш аероскутера на Одисей.

Ада въздъхна.

— Знаеш ли защо му трябва, Хана?

— Не. Много неща не ми казва.

— И въпреки това го обичаш.

— Още от първия ден, когато се видяхме на Моста.

— Била си под торинския саван, когато работеше, Хана. Знаеш, че Одисей е женен . Чували сме го да разказва на другите ахейци за съпругата си Пенелопа. За сина си Телемах. Езикът им бе странен, но някак винаги го разбирахме.

— Да — каза Хана и погледна надолу.

Бебето сетебос отново започна да снове напред-назад върху многобройните си розови ръце. Пет пипала запълзяха по стената на ямата, а други ръце сграбчиха скарата и задърпаха метала, дори като че ли го огънаха. Многобройните жълти очи на създанието бяха изключително ярки.

Деймън се връщаше от гората за събранието — и изведнъж видя призрака. Носеше на гръб тежък чувал и тъкмо си мислеше колко по-добре би било да е на пост или в ловния отряд, вместо да сече и събира дърва за огрев, когато само на десетина метра от него от гората излезе жена.