Дан Симънс - Олимп

Манмът зачете заедно с останалите висящия във въздуха текст:

Днес хората с вкус твърдят, че Реноар е голям художник от XVIII в. Но с това свое твърдение те забравят елемента време и че е било нужно много време, дори от висотата на XIX в., Реноар да бъде признат за велик артист. За да успее да получи подобно признание, оригиналният художник или писател действа по системата на очния лекар. Курсът им на лечение с техните картини или проза не винаги е приятен. Когато в края на лечението лекарят ни каже — „Сега погледнете!“ и я гледай! — светът около нас (който не е бил създаден веднъж завинаги, а се създава толкова често, колкото често се ражда истински артист) започва да ни изглежда напълно различен от предишния, но същевременно идеално ясен. Пресичащите улицата жени са различни от онези, които сме виждали досега, защото те са жените на Реноар — онези, които упорито сме отказвали да разглеждаме като жени. Файтоните също са на Реноар, както и водата и небето; изкушаваме се да тръгнем на разходка в онази гора, която навремето ни приличаше на всичко друго на този свят, но не и на гора, като например на гоблен с безброй багри, но без характерните тъкмо за гората цветове. Такава е новата и преходна вселена, създадена току-що. Тя ще просъществува, докато следващата геологическа катастрофа не се наблюдава от нов художник или писател със свой особен талант.

Моравеките около проекционната маса стояха в мълчание, нарушавано единствено от бръмченето на вентилаторите, шумовете на машините и тихите фонови разговори на онези, които на практика управляваха „Кралица Маб“ в този критичен момент на приближаване до екваториалния и полярния пръстен на Земята.

— Ама че солипсистична безсмислица — наруши най-сетне тишината генерал Бех бин Адее. — Ама че метафизичен боклук. Ама че пълна конска фъшкия!

Орфу не отговори.

— Може и да е конска фъшкия — обади се премиер интегратор Астейг/Че. — Но е най-правдоподобната конска фъшкия, на която съм попадал през последните девет месеца сюрреализъм. И тя спечели на Орфу от Йо пътуване в трюма на подводницата „Смуглата дама“, когато спускателният кораб се отдели и навлезе в земната атмосфера, по-точно след… два часа и четиринадесет минути. Да се приготвим.

Орфу и Манмът вървяха към асансьора. Манмът беше като замаян, а огромният йониец се рееше мълчаливо с помощта на дюзите си. Изведнъж ги застигна гласът на Астейг/Че:

— Орфу!

Йониецът се завъртя и изчака, учтиво насочил мъртвите си камери и очните си стъбла към премиер интегратора.

— Щеше да ни кажеш кой е Гласът, с когото ще се срещнем днес.

— О, ами… — За първи път приятелят на Манмът изглеждаше объркан. — Това е просто предположение.

— Кажи го — каза Астейг/Че.

— Е, като се има предвид скромната ми теория, кой би настоявал с женски глас да види пътника ни — Лаертовия син Одисей?

— Дядо Коледа? — предположи генерал Бин Адее.

— Не точно — отвърна Орфу. — Калипсо.

Явно никой от моравеките не знаеше това име.

— Или от вселената, от която дойдоха новите ни приятели — продължи Орфу, — магьосницата, известна и като Цирцея.

Харман се удави, но не бе мъртъв. След няколко минути щеше да му се иска да беше.

Водата — всъщност златната течност, — изпълваща кристалния додекаедър, бе свръхобогатена с кислород. Щом дробовете му се напълниха изцяло, кислородът започна да прониква през тънкостенните им капиляри в кръвта. Беше достатъчно, за да поддържа работата на сърцето му — по-скоро, да накара сърцето да забие отново, тъй като бе спряло за половин минута по време на удавянето — и да задържи мозъка му жив… притъпен, ужасен, на пръв поглед откъснат от тялото му, но жив. Не можеше да си поеме дъх, инстинктите му продължаваха да крещят за въздух, но въпреки всичко тялото му поемаше кислород.

Отварянето на очите бе огромна борба, която в крайна сметка го награди с картина на вихър от милиарди златни думи и десет милиарда трептящи изображения, чакащи да се родят в мозъка му. Смътно си даваше сметка за шестстенния панел на кристалния шкаф и още по-смътния силует извън него, който би трябвало да е Мойра, а може би Просперо или дори Ариел, но сега всички тези неща нямаха значение.

Все още искаше да диша по правилния начин. Ако не бе в полусъзнание, упоен от течността в подготовката за трансфера, вероятно само рефлексът му за задавяне щеше да е достатъчен, за да го убие или да го накара да се побърка.

Кристалният шкаф обаче си бе запазил други начини да го подлуди.