Дан Симънс - Олимп

Информацията започна да се влива. Информация от един милион книги, както му бяха казали Мойра и Просперо. Думи и мисли от почти един милион отдавна мъртви умове — всъщност повече, тъй като всяка книга представляваше множество от други умове със своите аргументи, опровержения, страстни съгласия, пламенни възражения и противопоставяния.

Информацията започна да се влива, но това не приличаше на нищо почувствано или изпитано досега. През многото изживени десетилетия Харман се бе научил да чете и бе станал първият старостилен човек от безброй векове, който намираше смисъл в заврънкулките, кръгчетата и точките в старите книги, разпадащи се къде ли не по лавиците. Но думите от книгите попадаха в ума му линейно, със скоростта на разговор — след като се бе научил да чете, Харман сякаш винаги бе чувал нечий глас, не точно неговия, който изричаше всяка прочетена дума в главата му. Сиглирането бе по-бърз, но и не толкова ефективен начин за абсорбиране на книга — нанотехнологичната функция вкарваше данните през едната от ръцете в мозъка подобно на товарени във вагонетка въглища, без да доставя бавното удоволствие на четенето. И след сиглирането на книга Харман винаги откриваше, че е получил някакви нови данни, но че смисълът на книгата се е изгубил при отсъствието на нюанс и контекст. Никога не бе чувал гласа в главата си по време на сиглиране и често се питаше дали то не е било замислено като функция на старостилните човеци от Изгубената ера, с чиято помощ да се възприемат таблици суха информация и порции предварително обработени данни. Сиглирането не беше начин да прочетеш роман или пиеса на Шекспир, макар единствената Шекспирова пиеса, на която бе попадал до този момент, да бе изумителната и затрогваща творба „Ромео и Жулиета“. Докато не я бе прочел, Харман дори не бе подозирал, че съществува такова нещо като „пиеса“ — единственият начин за подобен род забавления за останалите бе торинската драма за обсадата на Троя, и то само за последното десетилетие.

Но докато четенето бе бавен линеен поток, а сиглирането приличаше на внезапно гъделичкане на мозъка, след което оставаха някакви частици информация, този кристален шкаф бе…

Информацията, която получаваше Харман, не постъпваше през очите, ушите или другите човешки сетива, които природата бе развила за предаване на данни на нервите и мозъка. Строго погледнато, тя не се предаваше чрез докосване, въпреки че милиардите й късчета в златната течност проникваха през всяка пора на кожата му и във всяка клетка на тялото му.

Сега Харман знаеше, че ДНК обича стандартния модел на двойната спирала. Че еволюцията я е избрала по ред причини да пренася най-ценния си товар, но най-вече защото двойната спирала е най-лесният и ефективен начин за движение и в двете посоки на свободната енергия, която определя гънките, връзките, формите и функцията на такива гигантски молекули като белтъците, РНК или ДНК. Че химическите системи винаги се стремят към състояние на най-ниско количество свободна енергия и тя се свежда до минимум, когато синхронните нишки нуклеотиди се чифтосат подобно на двойно спирално стълбище.

Но постчовеците, прекроили хардуера и софтуера на човешкия геном на Хармановото разклонение на старостилните човеци, бяха променили значителен процент от излишната ДНК в телата на източения вид. Вместо завитата надясно B-ДНК те бяха поставили завитата наляво двойна спирала на Z-ДНК с обичайната големина — около два нанометра в диаметър — и я бяха използвали като крайъгълни камъни, от които изграждаха скелето на по-сложни ДНК спирали като двойнопресечените молекули, свързвайки тези нишки от DX-ДНК в непропускливи белтъчни капсули. В тези милиарди и милиарди скелетни протеинови клетки в костите, мускулните тъкани, червата, тестисите, пръстите и космите на Харман се намираха макромолекулите на биологическото възприемане и организиране, служещи като градивни частици на още по-сложни затворени клъстери на наноелектронната органична памет.

Цялото му тяло, всяка негова клетка поглъщаше съдържащата един милион тома библиотека на Тадж Мойра.

Болеше. Страшно болеше. Удавен, обърнал корем като мъртъв шаран в златната течност на кристалния шкаф, Харман почувства болката в краката и ръцете си, които бяха заспали, но отново се събуждаха бавно и мъчително. В крайниците му сякаш се забиваха десетки хиляди нажежени остри игли. Но не бяха само краката и ръцете. Клетките в цялото му тяло, по всяка вътрешна и външна повърхност, молекулите във всяко клетъчно ядро и стена на колективния организъм на име Харман се събуждаха за данните, течащи по пътя на свободната енергия през ДНК веригите на Ян-Шен-Юрке.