Дан Симънс - Хиперион

— Ти ще следваш кръста през всичките си дни. Три но двадесет и десетте коленичиха и Повториха изречението. Аз останах прав. Мълчах. — Ти ще принадлежиш към кръстоида през всичките си дни — рече дребничкият бикур и базиликата отекна от хора на гласовете, които повториха фразата. Светлина с цвета и плътността на съсирваща се кръв хвърли огромната сянка на кръста върху отсрещната стена. — Ти ще принадлежиш към кръстоида сега и завинаги, и винаги — долетя песента, докато ветровете се надигаха отвън и органовите тръби на каньона завиха с гласа на измъчвано дете.

Когато бикурът спря да пее, не прошепнах „Амин“. Чаках там, След като другите се обърнаха и си тръгнаха с внезапното пълно безразличие на разглезени деца които са загубили интерес към играта си.

— Няма причина да стоиш тук — рече Бета. Всички останали си бяха отишли.

— Така искам — казах аз, като очаквах заповед да се махна.

Бета се обърна, едва, видимо присви рамене и ме остави там. Светлината помръкна. Излязох навън да погледам как слънцето залязва и когато се върнах, беше се започнало.

Веднъж преди много години в училище гледах ускорен холофилм, който показваше разлагането на една торбеста мишка. Бавният едноседмичен процес на рециклиране в природата беше ускорен и сведен до тридесетсекунден ужас. Отначало — внезапно, почти комично набъбване на малкото трупче, след това — разпукване и поражения на плътта, последвани от стряскаща поява на червеи в устата, очите и отворените рани, и накрая — внезапното и невероятно, напомнящо изтръгване на тапа окапване на месото от костите — няма никакъв друг израз, който да съответства на образа, — докато купчината червеи се гърчи спираловидно отдясно наляво, от главата към опашката в ускорена вихрушка, която поглъща разлагащата се плът, след което не остава нищо освен кости, хрущял и кожа.

Това, което лежеше пред мен, бе тяло на човек. Спрях и се загледах, докато последните остатъци от светлина бързо помръкваха. В отекващата тишина на базиликата не се чуваше никакъв звук, като се изключи бумтенето на пулса в собствените ми уши. Гледах как трупът на Алфа първо потрепери, след това взе видимо да вибрира, като почти се издигаше над олтара под яростните гърчове на внезапно започналото разложение. За няколко секунди кръстоидът сякаш увеличи размера си, цветът му стана по-наситен и той заблестя с червенината на сурово месо; тогава си въобразих, че ми се е мярнала мрежата от нишки и нематоди, които държаха разпадащото се тяло цяло, подобно на металните фибри в топящия се модел на някой скулптор. Плътта потече.

Онази нощ останах в базиликата. Пространството около олтара беше осветено от блясъка на кръстоида върху гърдите на Алфа. Когато трупът мърдаше, светлината хвърляше странни сенки по стените. Аз не напуснах базиликата, докато Алфа не си тръгна оттам на третия ден, но повечето от видимите промени бяха станали до края на онази първа нощ. Тялото на бикура, когото бях нарекъл Алфа, беше разрушено и отново сътворено направо пред очите ми. Трупът, който бе останал, нито беше, нито не беше напълно Алфа, но бе цял! Лицето беше като на пластмасова кукла, гладко и без бръчки, със застинали в лека усмивка черти. При изгрев слънце на третия ден видях, че гърдите на трупа започнаха да се издигат и да се спускат, и чух първото вдишване — някакво стържене, прилично на вода, наливана в кожен мях. Малко преди пладне напуснах базиликата, за да се изкатеря горе по лозите.

Вървях след Алфа.

Той не е проговорил нищо, не отговаря. Очите му имат невиждащ, нефокусиран поглед и понякога спира, сякаш чува зова на далечни гласове. Никой не ни обърна внимание, когато се завърнахме в селото. Алфа отиде в една от колибите и сега седи там. Аз седя в моята.

Преди минута разгърнах робата си и прокарах пръсти по белега на кръстоида. Той си лежи кротко под плътта на гърдите ми. В очакване.

Възстановявам се от раните си и от загубата на кръв. Не може да бъде изрязан със заточен камък. Не му харесва болката. Загубих съзнание дълго преди болката или загубата на кръв да налагаха това. Всеки път, щом се свестявах, и подновявах рязането, получавах припадък. Болката не му харесва.

Алфа вече говори по малко. Той изглежда по-тъп, по-бавен и само едва видимо си дава сметка за моето присъствие (и за това на когото и да било друг), но се храни и се движи. Сякаш ме разпознава донякъде. Медицинсият скенер показва сърце и органи на млад мъж — може би на шестнадесетгодишно момче.