Дан Симънс - Хиперион

Онемял, стоях и примигвах, докато Алфа се изправи и се приближи до мен в полумрака. Той застана на мястото, където бе стоял Шрайка, протегнал ръцете си в патетично подражание на смъртното съвършенство, което току-що бях видял с очите си, но по безметежното бикурско лице на Алфа не личеше никакъв признак, че е видял съществото. Той направи странен жест с отворена длан, който сякаш включваше лабиринта, стената на пещерата и десетките светещи кръстове, вкопани там.

— Кръстоид — рече Алфа.

Три по двадесет и десетте станаха, преместиха се по-наблизо и пак коленичиха. Аз погледнах спокойните им лица на меката светлина и също коленичих.

— Ти ще следваш кръста през всичките си дни — заяви Алфа и гласът му прозвуча с ритъм на молебен.

Останалите бикури повториха думите му с почти песенна интонация.

— Ти ще принадлежиш към кръстоида през всичките си дни — каза Алфа, а докато останалите повтаряха, той се пресегна и отскубна от стената на пещерата един малък кръстоид. Беше не по-дълъг от десетина сантиметра и се откъсна от стената с едва чут пукот. Видях как блясъкът му изчезна. Алфа извади една връвчица от робата си, завърза я около малките изпъкналости в горната част на кръста и го вдигна над главата ми. — Ти ще принадлежиш към кръстоида сега и завинаги — отсече той.

— Сега и завинаги — откликнаха бикурите.

— Амин — прошепнах аз.

Бета ми направи знак, че трябва да отворя предницата на робата си. Алфа започна да спуска малкия кръст, докато той увисна на шията ми. Усетих хладината му на гърдите си — задната му част беше съвършено плоска, съвършено гладка.

Бикурите станаха и се отправиха към входа на пещерата, видимо отново изпаднали в апатия и безгрижие. Гледах ги как се отдалечават, след това внимателно докоснах кръста, повдигнах го и го разгледах. Кръстоидът беше хладен, безжизнен. Ако наистина е бил жив преди няколко секунди, сега не показваше никакви признаци за това. Продължаваше да се усеща повече като корал, отколкото като кристал или камък; по гладката му задна страна не се виждаше никакъв слепващ материал. Замислих се за фотохимичните ефекти, които биха могли да са го карали да свети. Замислих се за природни фосфори, биолуминесценция и за възможностите еволюцията да е в състояние да формира подобни неща. Замислих се над това, какво общо би могло да има тяхното наличие с лабиринтите, ако изобщо можеше да има нещо общо с тях, и за ерите, които са били необходими, за да се издигне това плато така, че реката и каньонът да се врежат през един от тунелите. Замислих се за базиликата и за нейните създатели, за бикурите, за Шрайка и за себе си. Накрая престанах да мисля за тези неща и затворих очи, за да се помоля.

Когато се озовах вън от пещерата, усещайки хладината на кръстоида под робата върху гърдите си, Три по двадесет и десетте очевидно бяха готови да започнат трикилометровото изкачване по стълбата. Погледнах нагоре и видях между стените на Пролома бледа ивица утринно небе.

— Не! — изкрещях аз и гласът ми бе почти погълнат от рева на реката. — Имам нужда от почивка. Почивка!

Свлякох се на колене върху пясъка, но неколцина бикури се приближиха, вдигнаха ме внимателно на крака и ме поведоха към стълбата.

Опитах се. Бог ми е свидетел, че се опитах, но след два-три часа катерене краката ми започнаха да отказват и аз се свлякох, подхлъзвайки се по скалата, неспособен да предотвратя падането си от шестстотин метра върху скалите и в реката. Спомням си, че бях сграбчил кръстоида под дебелата си роба, когато половин дузина ръце ме спряха, повдигнаха ме и ме понесоха. След това не помня нищо.

До тази сутрин. Събудих се от изгрева на слънцето, което изливаше светлина през отвора на колибата ми. Бях само по робата и едно докосване ми беше достатъчно, за да се уверя, че кръстоидът още виси на връвчицата. Докато наблюдавах как слънцето се издига над гората, разбрах, че съм загубил един ден, че по някакъв начин бях проспал не само изкачването ми по безкрайната стълба (как са могли тези дребни хорица да ме носят в разстояние на два и половина километра право нагоре?), но и следващия ден, и нощта.

Огледах колибата. Инфотермът и другите ми записващи устройства бяха унищожени. Разполагах само с медицинския скенер и няколко пакета антропологически софтуерни продукти, станали безполезни без останалото ми оборудване. Поклатих глава и тръгнах към потока да се измия.

Бикурите, изглежда, спяха. Сега, след като бях участвал в техния ритуал и „принадлежах към кръстоида“, те като че ли бяха загубили интерес към мен. Докато се събличах, за да се изкъпя, реших да не им обръщам никакво внимание. Наумих си, че ще се махна веднага, щом събера достатъчно сили. Ако е необходимо, ще намеря обиколен път покрай огнебълващите гори. В случай че се наложи, мога да се спусна по стълбата и да тръгна по течението на река Канс. Бях убеден повече от всякога, че вестта за тези чудни артефакти трябва да бъде доведена до знанието на външния свят.