Дан Симънс - Хиперион

Бета ми разреши да го прегледам. Медицинският скенер потвърди това, на което очите ми не искаха да повярват. Дел и Тета също се съгласиха да минат през скенера. Нямам абсолютно никакви съмнения, че останалите от Три по двадесет и десетте са точно толкова безполови. Няма признаци да са били… променени. Готов съм да предположа, че всичките са били родени такива, но от какви родители? И как смятаха да се възпроизвеждат тези безполови буци от човешка глина? Това сигурно имаше някаква връзка с кръстоида.

Когато приключих с техния медицински преглед, съблякох се и се разгледах. Кръстоидът изпъква над гърдите ми като розова тъкан на белег, но все още съм мъж. Докога?

Алфа е мъртъв.

Аз бях с него преди три сутрини, когато падна. Намирахме се на около три километра на изток и търсехме чалмови грудки из големите морени близо до ръба на Пролома. През по-голямата част от предишните два дни бе валяло и скалите бяха доста хлъзгави. В един момент вдигнах поглед — тъкмо навреме, за да видя как Алфа загуби опора под краката си, плъзна се по широкия каменен блок и падна отвъд ръба. Той не извика. Чу се само изшумоляването на робата му и секунди по-късно противния звук като от изпусната диня, когато тялото му се удари в една издатина осемдесет метра по-надолу.

Отне ми цял час, докато намеря брод, за да стигна до него. Още преди да предприема коварното спускане, знаех, че е твърде късно, за да мога да му помогна. Но това беше мой дълг.

Половината тяло на Алфа се бе вклинило между две огромни скали. Сигурно бе умрял мигновено, ръцете и краката му бяха начупени, а дясната страна на черепа му беше премазана. Кръв и мозъчна тъкан бяха полепнали по мократа скала като остатъци от някакъв тъжен пикник. Аз заплаках, изправен над дребното тяло. Не знаех защо плача, но беше факт. И докато плачех, извърших миропомазване и се помолих на Господ да прибере душата на този нещастен безполов човек. След това увих тялото в лози, изкачих с мъка осемдесетте метра по отвесната скала и — като спирах често, задъхан от изтощение — издърпах потрошения труп горе.

Никой не прояви особен интерес, когато занесох тялото на Алфа в селището на бикурите. Най-сетне Бета и още неколцина други наминаха и се загледаха с безразличие в трупа. Никой не ме попита как е умрял. След няколко минути малката тълпа се разпръсна.

По-късно отнесох тялото на Алфа до носа, където бях погребал Тък преди толкова много седмици. Копаех гроба с един плосък камък, когато се появи Гама. Очите му се разшириха и за момент ми се стори, че по безизразното му лице премина някакво чувство.

— Какво правиш? — попита Гама.

— Погребвам го.

Бях прекалено уморен, за да кажа нещо повече. Облегнах се на един дебел чалмов корен да си отдъхна.

— Не — това беще заповед. — Той принадлежи към кръстоида.

Загледах се след Гама, който се обърна и тръгна забързан към селото. Когато се загуби от погледа ми, дръпнах грубия брезент, с който бях увил трупа.

Без съмнение Алфа беше съвсем мъртъв. Вече нямаше никакво значение нито за него, нито за вселената, дали принадлежеше към кръстоида, или не. Падането го бе лишило от по-голямата част от дрехите и от цялото му достойнство. Дясната страна на черепа му беше разцепена и изпразнела като яйчена черупка. Едното му око бе втренчено невиждащо в небето на Хиперион през някаква плътна слуз, докато другото поглеждаше лениво изпод провисналия клепач. Гръдният му кош беше така натрошен, че от месата му стърчаха парчета кости. И двете му ръце бяха счупени, а левият му крак бе почти изскубнат. Бях използвал медицинския скенер, за да направя повърхностна аутопсия, и той бе открил повсеместни вътрешни наранявания; дори сърцето на горкия нещастник се беше превърнало на пихтия от силата на удара.

Пресегнах се и докоснах студената плът. Настъпваше rigor mortis. Пръстите ми минаха по кръстовидния белег на гърдите му и бързо дръпнах ръка. Кръстоидът беше топъл.

— Отстрани се.

Вдигнах поглед и видях, че Бета и останалите от племето са застанали там. Не изпитах никакво съмнение, че щяха да ме убият на секундата, ако не се отдръпнех трупа. Когато станах, някаква идиотски изплашена част от съзнанието ми отбеляза, че Три по двадесет и десетте сега бяха Три по двадесет и деветте. В онзи момент това ми се стори забавно.

Бикурите вдигнаха тялото и поеха обратно към селото. Бета погледна към небето, после към мен и рече:

— Почти е време. Ти ще дойдеш. Спуснахме се в Пролома. Тялото беше здраво завързано в една кошница от лози и спуснато с нас. Слънцето още не бе осветило вътрешността на базиликата когато те сложиха трупа на Алфа върху широкия олтар и махнаха парцалите, останали по него. Не знам какво очаквах по-нататък — вероятно някакъв ритуален акт на канибализъм. Нищо не би ме изненадало. Вместо това един от бикурите вдигна ръцете си нагоре тъкмо когато първите снопове оцветена светлина нахлуха в базиликата, и пропя: