Дан Симънс - Хиперион

Влязохме в отвора на тунела. Той не беше съвършен квадрат. Ерозията и гравитацията на планетата го бяха превърнали в неугледна пещера на разстояние стотина метра навътре в стената на отвесната скала. Бета спря точно там, където подът на тунела ставаше гладък, и изгаси факлата си. Останалите бикури направиха същото.

Беше много тъмно. Тунелът бе завил достатъчно, за да препречи достъпа на каквато и да било звездна светлина. Бил съм в пещери. При положение, че факлите бяха угасени, аз не очаквах очите ми да привикнат към почти пълната тъмнина. Но се оказа, че виждам.

След трийсет секунди усетих някаква розова светлина — отначало мъждива, после все по-наситена, докато пещерата стана по-светла от каньона, по-ярка от Пацем под светлината на неговите триединни луни. Светлината идваше от стотици… от хиляди източници. Установих естеството им тъкмо когато бикурите паднаха почтително на колене. Стените на пещерата и таванът бяха инкрустирани с кръстове, които варираха по размери от няколко милиметра до почти един метър дължина. Всеки блестеше със своя собствена наситенорозова светлина. Невидими при светлината на факлите, тези светещи кръстове сега заливаха тунела със сияние. Приближих се до един, взидан в стената, която беше най-близо до мен. Дълъг около трийсет сантиметра, той пулсираше с мека органична светлина и не бе издялан от камък или закрепен за стената; беше определено органичен, определено жив. Приличаше на мек корал. На пипане бе леко топъл.

Чу се едва доловим звук, по-тих и от най-тихия шепот — не, не беше звук, а може би някакво раздвижване на хладния въздух — и аз се обърнах навреме, за да видя как нещо влезе в помещението.

Бикурите все още стояха на колене, склонили надолу глави и свели очи. Аз останах прав. Погледът ми нито за миг не изпускаше нещото, което се движеше между коленичилите бикури.

По форма бегло напомняше човек, но в никакъв случай не беше човешко същество. Високо бе най-малко три метра. Дори когато стоеше неподвижно, посребрената му фигура сякаш се местеше и течеше като живак, увиснал във въздуха. Червеникавият отблясък от кръстовете, вбити в стените на тунела, се отразяваше от изпъкналите повърхности и проблясваше по извитите метални остриета, които стърчаха от челото, от четирите китки на ръцете, от странните пакетни стави, коленете, бронирания гръб и гръдния кош. То се плъзна между коленичилите бикури и когато протегна четири дълги ръце с разтворени длани, но с пръсти, които потракваха на място като хромови скалпели, по някакъв абсурден начин ми напомни за негово светейшество на Пацем, докато благославя вярващите.

Не изпитвах никакво съмнение, че гледам легендарния Шрайк.

В този момент сигурно съм помръднал или съм издал някакъв звук, защото огромните му червени очи се обърнаха към мене и аз се усетих хипнотизиран от светлинния танц в многофасетовите им призми; от Тях не бликаше просто отразена светлина, а неистов кървавоярък блясък, който сякаш гореше вътре в покрития с шипове череп на съществото и пулсираше в ужасните скъпоценни камъни, поставени там, където Господ бе предвидил да има очи.

После то се задвижи… или по-скоро престана да бъде там и се озова тук, наклонило се на по-малко от метър от мен, като неговите ръце със странни стави ме заобикаляха с някаква ограда от телесни остриета и течна сребърна стомана. Силно задъхан, но неспособен да си поема дъх, видях собственото си отражение — с бяло и разкривено лице, — което танцуваше по повърхността на металната коруба и пламтящите очи на това същество.

Признавам си, че изпитах чувство, което беше по-близко до екзалтацията, отколкото до страха. Ставаше нещо необяснимо. Макар и излят по калъпа на йезуитската логика и закален в студената баня на науката, в този миг разбрах древната натрапчива идея на богобоязливия за някакъв друг страх: нервната тръпка от изгонването на нечистата сила, безсмислената суматоха на дервишката пламенна всеотдайност, кукления танцов ритуал на Таро и почти еротичното отдаване на сеанса, говоренето на езици и дзен-гностичния транс. В онзи момент просто осъзнах с каква сигурност уверенията за съществуването на демоните или призоваването на Сатаната могат да потвърдят реалността на тяхната мистична антитеза — Богът на Авраам.

Без да мисля за нищо от това, но чувствайки го изцяло, аз очаквах прегръдката на Шрайка с непреодолимия трепет на девствена невяста.

Нещото изчезна.

Нямаше нито гръмотевица, нито внезапен мирис на сяра, нито дори научно обосновано нахлуване на въздух. В един миг то беше там, обкръжило ме с красивата си сигурност за смърт от добре наточени остриета, а в следващия момент си беше отишло.