Дан Симънс - Хиперион

— Онези, които не следват кръста, трябва да умрат от истинската смърт — заяви Бета и тълпата отново тръгна напред. Мнозина държаха остри камъни в ръцете си. — Онези, които не принадлежат към кръстоида, трябва да умрат от истинската смърт — продължи Бета и в гласа й се усещаше самодоволната безпрекословност на често повтаряни формулировки и религиозни литании.

— Аз следвам кръста! — изкрещях, докато тълпата ме дръпна и ме изправи на крака.

Вкопчих се в разпятието, което висеше на врата ми и се напънах да надмогна натиска на множеството притискащи ме ръце. Най-после успях да вдигна малкия кръст над главата си.

Алфа махна с ръка и тълпата замлъкна. Във внезапно настъпилата тишина можех да чуя реката, която течеше на три километра оттук в дъното на Пролома.

— Той наистина носи кръст — каза Алфа. Дел пристъпи напред.

— Но не принадлежи към кръстоида! Аз го видях. Не е така, както си мислехме. Той не принадлежи към кръстоида! — гласът му призоваваше към убийство. Проклех се за това, че бях проявил невнимание и глупoст. Бъдещето на Църквата зависеше от моето оцеляване, а аз бях отхвърлил и едното, и другото, като се бях подлъгал да повярвам, че бикурите са глупави безвредни деца.

— Онези, които не следват кръста, трябва да умрат от истинската смърт — повтори Бета. Присъдата беше окончателна.

Седемдесет ръце започнаха да вдигат камъни, когато изкрещях, съзнавайки, че това е или последният ми шанс, или затвърждаване на тяхното решение:

— Аз слязох в Пролома и се поклоних пред вашия олтар! Аз съм последовател на кръста! — Алфа и тълпата се поколебаха. Виждах ги, че се борят с тази нова мисъл. Това не беше лесно за тях. — Аз съм последовател на кръста и желая да принадлежа към кръстоида — изрекох колкото можех по-спокойно. — Ходих при вашия олтар.

— Онези, които не следват кръста, трябва да умрат от истинската смърт — обади се Гама.

— Но той следва кръста — рече Алфа. — Той се е молил в залата.

— Това е невъзможно — обади се Зед. — Три по двадесет и десетте се молят там, а той не принадлежи към Три по двадесет и десетте.

— Ние знаехме предварително, че той не принадлежи към Три по двадесет и десетте — възрази Алфа, като леко се намръщи При използването на понятието за минало време.

— Той не принадлежи към кръстоида — напомни Делта две.

— Онези, които не принадлежат към кръстоида, трябва да умрат от истинската смърт — каза Бета.

— Той е последовател на кръста — рече Алфа. — Не може ли тогава да стане последовател на кръстоида?

Надигна се гневен вик. Сред Всеобема бръщолевене и мяркащи се фигури аз се дръпнах от държащите ме ръце, но хватката им си оставаше здрава.

— Той не е от Три по двадесет и десетте и не принадлежи към кръстоида — каза Бета, като този път в гласа й звучеше повече озадаченост, отколкото враждебност. — Как така да не умре от истинската смърт? Трябва да вземем камъните и да му отворим гърлото, та кръвта му да потече, докато сърнето му спре. Той не принадлежи към кръстоида.

— Той следва кръста — заговори Алфа. — Не може ли да стане последовател на кръстоида?

Този път въпросът му бе последван от тишина.

— Той следва кръста и се е молил в залата с кръстоида — обясни Алфа. — Той не трябва да умре от истинската смърт.

— Всички умират от истинската смърт — обади се някой, когото не разпознах. Ръцете ме боляха от усилието да държа разпятието над главата си. — С изключение на Три по двадесет и десетте — заключи анонимният глас.

— Защото те следваха кръста — рече Алфа. — Молеха се в залата и станаха последователи на кръстоида. Не трябва ли тогава и той да стане последовател на кръстоида?

Стоях там, стиснал студения метал на малкия кръст, и чаках присъдата им. Страхувах се да умра — чувствах, че ме е страх, — но по-голямата част от ума ми сякаш беше почти отделна от мен. Най-много съжалявах за това, че нямаше да мога да изпратя новината за базиликата на невярващата вселена.

— Елате, ще поговорим за това — обърна се Бета към групата и те ме задърпаха подире си, като се потътриха мълчаливо обратно към селото.

Затвориха ме тук, в моята колиба. Нямаше никаква възможност да направя опит да се добера до ловния мазер; неколцина от тях ме държаха притиснат на пода, докато изпразниха колибата от повечето от вещите ми. Взеха ми дрехите, като ми оставиха само една от техните грубо тъкани роби, с която да се покрия.

Колкото по-дълго време стоя тук, толкова повече нарастват гнева и възбудата ми. Те взеха инфотерма ми, видеокамерата, дисковете, чиповете… всичко. Останала ми е само една-единствена неотворена каса с медицинска диагностична апаратура горе, на стария обект, но тя не може да ми помогне да документирам чудото в Пролома. В случай че те унищожат нещата, които ми взеха — а след това унищожат и мен, — няма да има никакъв запис за базиликата.