Дан Симънс - Хиперион

11.25 часа — Едоуард… Едоуард!

Трябва да се върна. Да ти покажа всичко! Да го покажа на всички.

Опаковал съм необходимите вещи, като сложих видеодисковете и видеофилмите в една торба, която изтъках от бестосови листа. Разполагам с храна, вода, мазера, чието захранване отслабва все повече. Палатка.

Спално облекло.

Само да не бяха откраднали опорните пръти!

Възможно беше бикурите да са ги запазили. Не, претърсих колибите и гората наоколо. Те не биха имали никаква полза от тях.

Няма значение!

Ще тръгна днес, ако мога. В противен случай веднага щом мога.

Едоуард! Всичко е тук, на филма и на дисковете.

14.00 часа — Днес няма никакъв начин да се мине през огнебълващите гори. Димът ме прогони още преди да бях проникнал до края на активната зона.

Върнах се в селото и прегледах холосите. Няма никаква грешка. Чудото е действително.

15.30 часа — Три но двадесет и десетте ще се върнат всеки момент. Ами ако знаят… ами ако, без да поглеждат към мен, са в състояние да кажат, че съм бил там?

Бих могъл да се скрия.

Не, няма никаква нужда да се крия. Бог не ме е довел толкова далече и не ми е дал възможност да видя онова, което видях, само за да ме остави да умра от ръцете на тези нещастни деца.

16.15 — Три но двадесет и десетте се върнаха и се отправиха но колибите си, без дори да погледнат към мен.

Аз седя тук, на прага на собствената си колиба, и не мога да престана да се усмихвам, да се смея и да се моля. Преди това се разходих до ръба на Пролома, отслужих литургия и взех причастие. Жителите на селото дори не си направиха труда да наблюдават.

Кога най-рано бих могъл да потегля? Надзирателят Орланди и Тък бяха казали, че огнебълващата гора е напълно активна в течение на три местни месеца — сто и двадесет дни, — след което е относително спокойна два месеца. Тък и аз пристигнахме тук на осемдесет и седмия ден…

Не искам да чакам още сто дни, за да занеса новината на света… на всички светове.

Да можеше някой плъзгач да надмогне лошото време и огнебълващите гори и да ме измъкне оттук. Да имах връзка с някой от спътниците, които обслужват плантациите.

Всичко е възможно. Ще станат още чудеса.

23.50 часа — Три по двадесет и десетте се спуснаха в Пролома. Гласовете на вечерния вятърен хор се надигат от всички страни.

Как ми се иска да можех сега да съм с тях! Там, долу.

Ще направя поне онова, което е във възможностите ми. Ще падна на колене тук, близо до ръба на Пролома, и ще се моля, докато органовите гласове на планетата и небето пеят мелодията, която знам, че е химн на един истински и съществуващ Бог.

Днес се събудих в една прекрасна утрин. Небето беше тъмнотюркоазено, слънцето приличаше на остър кървавочервен камък, инкрустирай в него. Стоях пред колибата си, докато мъглите се вдигнаха, маймуните приключиха с утринния си писклив концерт и въздухът започна да се затопля. След това се прибрах вътре и прегледах записите и дисковете.

Разбирам, че във вчерашните си развълнувани драсканици не съм споменал нищо за онова, което намерих в подножието на отвесната скала. Ще го направя сега. Разполагам с дисковете, филмовите ленти и бележките в инфотерма, но винаги съществува възможност да стане така, че да бъдат открити единствено тези лични дневници.

Приблизително в 07.30 часа вчера сутринта прекрачих през ръба на отвесната скала. Бикурите до един бяха отишли да събират храна в гората. Спускането по лозите ми се струваше съвсем проста работа — те бяха така преплетени една в друга, че на места образуваха нещо като стълба, — но когато увиснах над пропастта и започнах да се спускам надолу, почувствах как сърцето ми бие толкова силно, че почти изпитвах болка. Предстоеше ми стръмно трикилометрово спускане, докато стигна до скалите и реката на дъното. През цялото време се държах здраво най-малко за две лози и се спусках надолу сантиметър по сантиметър, като се стараех да не поглеждам към бездната под краката си. Отне ми близо час да преодолея сто и петдесетте метра, които съм сигурен, че бикурите са в състояние да изминат за десет минути.

Най-после стигнах до извивката на някакъв зъбер. Част от лозите се разклоняваха във въздуха, но повечето се виеха под стръмния каменен скат към стената на отвесната скала на тридесет метра навътре. Тук-там лозите изглеждаха така, сякаш бяха преплетени да образуват нескопосани мостове, по които бикурите вероятно се разхождаха, помагайки си незначително или почти никак с ръце. Аз запълзях по тези преплетени ленти, като се вкопчвах в други лози за опора и мълвях молитви, които не бях изричал от юношеството си. Гледах право напред, сякаш бих могъл да забравя, че под тези люлеещи се скърцащи въжета от растителна материя се простира само привидно безкрайно въздушно пространство.