Дан Симънс - Хиперион

Пространството тук беше по-голямо.

В мижавата светлина използвах лъчите на фенерчето си, за да се уверя, че се намирам в едно-единствено огромно помещение — гигантска зала, издълбана в здравия камък. Изчислих, че гладките стени се извисяваха до таван, който сигурно беше само на няколко метра под повърхността на отвесната скала, където бикурите бяха построили колибите си. Тук нямаше никаква украса, никакви мебели, никакъв признак за отстъпка пред формата или функцията, като се изключи предметът, който стоеше право пред мен в центъра на това огромно, кънтящо пещерно помещение.

В центъра на огромната зала имаше олтар — един квадратен петметров каменен зъбер, оставен, когато останалият камък е бил издълбан — и от този олтар се извисяваше голям кръст.

Четири метра висок, три метра широк, издялан в древния стил на изкусно изработените разпятия от старата Земя, кръстът гледаше към стената от цветно стъкло, сякаш чакаше слънцето и експлозията от светлина, която щеше да възпламени инкрустнраните в него диаманти, сапфири, кървавочервени кристали, лазуритни мъниста, хризолити, оникси и други скъпоценни камъни, които успях да различа в светлината на фенерчето, когато се приближих.

Паднах на колене и започнах да се моля. Угасих фенерчето и почаках няколко минути, докато очите ми успяха да различат кръста в мъждивата, задимена светлина. Без съмнение това беше кръстоидът, за който говореха бикурите. И без съмнение той е бил издигнат тук преди много хиляди години — вероятно десетки хиляди, — дълго преди човечеството да е напуснало за първи път старата Земя. Почти със сигурност преди Христос да е разнасял учението си в Галилея.

Аз се молех.

Днес съм седнал на припек под слънцето, след като прегледах холодисковете. Потвърдих нещо, което бегло бях забелязал но време на изкачването ми обратно но отвесната скала след откриването на онова, за което сега мисля като за „базиликата“. На издатината вън от базиликата има стъпала, които се спускат още по-надолу в Пролома. Макар и да не са толкова изхабени, колкото е пътеката, която води до базиликата, те са не по-малко интригуващи. Само Господ знае какви други чудеса чакат долу.

Трябва да съобщя на световете за тази находка!

Иронията на факта, че аз бях човекът, направил това откритие, не ми убягва. Ако не беше Армагаст и изгнанието ми, то може би щеше да чака още много векове. Църквата би могла да умре, преди да е успяло да й вдъхне нов живот.

Но аз го открих.

По какъвто и да е начин ще си тръгна оттук или ще предам съобщението си.

Аз съм затворник.

Тази сутрин се къпех на обичайното си място близо до ръба, където, потокът се хвърля от отвесната скала, когато чух някакъв звук и като погледнах нагоре, видях онзи от племето, когото наричам Дел, да ме зяпа с широко отворени очи. Извиках му за поздрав, но дребният туземец се обърна и побягна. Това беше озадачаващо. Те рядко бързат. Тогава разбрах, че макар и да бях с панталони, без съмнение съм нарушил тяхното табу спрямо голотата, като съм позволил на Дел да ме види гол от кръста нагоре.

Усмихнах се, поклатих глава, дооблякох се и се върнах в селото. Ако знаех какво ме очаква тук, нямаше да ми бъде толкова забавно.

Всички от Три но двадесет и десетте стояха и ме наблюдаваха, докато се приближавах. Спрях на няколко крачки от Ал и казах:

— Добър ден.

Алфа направи знак и половин дузина бикури се втурнаха срещу мен, сграбчиха ме за ръцете и за краката и ме приковаха към земята. Бета пристъпи напред и го или я видях как извади от робата си един камък с остър ръб. Напразно се борех да се освободя. Бета сряза дрехите ми отпред от горе до долу и хвърли парцалите настрана, докато останах съвсем гол. Прекратих борбата, когато тълпата пристъпи напред. Те се взираха в бледото ми бяло тяло и мърмореха нещо на себе си. Чувах как бумка сърцето ми.

— Съжалявам, ако съм нарушил законите ви — подех аз, — но няма никаква причина…

— Тихо — рече Алфа и се обърна към високия си съплеменник с белега на дланта — онзи, когото наричам Зед. — Той не принадлежи към кръстоида.

Зед кимна.

— Нека да ви обясня — започнах отново аз, но Алфа ме прекъсна с една плесница с опакото на ръката си, от която устната ми започна да кърви, а ушите ми зазвънтяха. В неговото действие нямаше повече враждебност, отколкото бих проявил аз, ако накарам някой инфотерм да млъкне, като щракна ключа.

— Какво ще правим с него? — попита Алфа.