Дан Симънс - Хиперион

Ако имах някакво оръжие, бих могъл да убия охраната и о, мили Боже, какво мисля аз? Едоуард, какво да направя?

А дори и ако преживея всичко това — добера се до Кийтс и си уредя да се върна обратно в Мрежата — кой би ми повярвал? След деветгодишно отсъствие от Пацем поради време-дълга от квантовия скок ще съм прото някакъв старец, който се завръща със същите лъжи, за които е бил пратен в изгнание.

О, мили Боже, ако унищожат данните, нека тогава да унищожат и мен.

Подир три дни решиха съдбата ми.

Зед и онзи, за когото си мисля като за Тета-Прим, дойдоха да ме вземат малко след пладне. Примижах с очи, когато ме изведоха на светло. Три по двадесет и десетте стояха в широк полукръг близо до ръба на отвесната скала. Очаквах като нищо да ме хвърлят от този ръб. Тогава забелязах огъня.

Бях приел, че бикурите са толкова примитивни, че са забравили умението да получават огън и да го използват. Те не се отопляваха и колибите им бяха винаги тъмни. Никога не ги бях виждал да си готвят ядене, дори и в редките случаи, когато се сдобиваха с трупа на някоя дървесна маймуна, който поглъщаха. Но сега огънят гореше буйно и те бяха единствените, които биха могли да са го наклали. Погледнах да видя какво подхранваше пламъците.

Те изгаряха дрехите ми, инфотерма, топографските ми бележки, касетите със записи, видеочиповете, информационните дискове, видеокамерата… всичко, което съдържаше някаква информация. Изкрещях срещу тях, опитах да се хвърля към огъня и ги нарекох с такива обидни думи, каквито не бях използвал от дните на улицата по време на детството ми. Те не ми обърнаха внимание.

Най-после Алфа се приближи до мен.

— Ти ще принадлежиш към кръстоида — тихо рече той.

Това не ме засягаше. Поведоха ме обратно към колибата, където плаках в разстояние на един час. Пред вратата нямаше никаква охрана. Преди минута бях застанал на прага и се чудех дали да не побягна към огнебълващите гори. После си помислих за едно много по-кратко, но не по-малко фатално бягство до Пролома.

Не направих нищо.

Слънцето скоро ще залезе. Ветровете вече се надигат.

Скоро. Скоро.

Нима са минали само два дни? Сякаш бяха цяла вечност.

Той не се отдели тази сутрин. Не се отдели.

Монокристалните видеоплаки на медицинския скенер са тук, пред мен, но още не мога да повярвам. И все пак така е. Аз вече принадлежа към кръстоида.

Дойдоха да ме вземат току преди залез слънце. Всичките до един. Не се съпротивлявах, когато ме поведоха към ръба на Пролома. По лозите бяха по-чевръсти, отколкото си бях представял. Аз ги забавях, но те бяха търпеливи и ми показваха най-лесните начини за закрепване на краката и най-краткия път.

Слънцето на Хиперион се бе снишило зад ниските облаци и клонеше към ръбестата стена на запад, когато прекосихме последните няколко метра до базиликата. Вечерната песен на вятъра звучеше по-силно, отколкото очаквах, сякаш бяхме попаднали между тръбите на гигантски църковен орган. Нотите се издигаха от басово ръмжене, толкова ниско, че костите и зъбите ми резонираха от състрадание, до високи пронизителни писъци, които лесно преминаваха в ултразвуковия обхват.

Алфа отвори външните врати и ние минахме през преддверието в централната базилика. Три по двадесет и десетте образуваха широк кръг около олтара и неговия висок кръст. Нямаше молебен. Нямаше пеене. Нямаше никаква церемония. Просто стояхме мълчаливо там, докато вятърът ревеше навън през колоните с канелюри и отекваше в огромното празно помещение, издълбано в камъка — отекваше и резонираше, а звукът ставаше все по-силен, докато накрая затиснах ушите си с длани. През цялото време леещите се хоризонтални слънчеви лъчи изпълваха залата с все по-ярки тонове янтарно, златно и лазуритено, после отново янтарно — цветовете бяха толкова наситени, че въздухът добиваше плътност от светлината и се усещаше като боя върху кожата. Наблюдавах как кръстът улавяше тази светлина и я задържаше във всеки от хилядите си скъпоценни камъни, задържаше я сякаш дори и след като слънцето беше вече залязло, а прозорците бяха избледнели до здрачно сиво. Сякаш голямото разпятие бе погълнало светлината и я излъчваше към нас и в нас. После дори кръстът потъмня, а ветровете замряха и във внезапния Полумрак Алфа тихо каза:

— Доведете го.

Озовахме се на широката каменна издатина, където стоеше Бета с факли в ръце. Докато той ги предаваше на неколцина избрани, аз се чудех дали бикурите пазеха огъня само за ритуални цели. След това Бета поведе колоната и ние се спуснахме по тясната стълба, издълбана в камъка. Отначало пълзях, обзет от ужас, като опитвах гладката скала и се вкопчвах във всеки стърчащ корен или камък, който ми вдъхваше доверие. Бездната вдясно от нас бе толкова стръмна и безкрайна, че почти граничеше с абсурда. Спускането по древната стълба беше много по-лошо от пълзенето по лозите край отвесната скала над нас. Тук трябваше да поглеждам надолу всеки път, когато стъпвах върху тесните, излъскани от времето плочи. Да се подхлъзнеш и да паднеш отначало изглеждаше вероятно, а след това — неизбежно.