Дан Симънс - Хиперион

Ден подир ден се опитвах да напусна територията на Пролома и ден подир ден изпитвах такава ужасна болка, че тя се е превърнала в осезаема част от моя свят, подобно на твърде малкото слънце или синьозеленото небе. Болката се е превърнала в мой съюзник, в мой ангел хранител, в моя оцеляваща връзка с човечеството. Кръстоидът не обича болката. Не я обичам и аз, но също като кръстоида искам да я използвам за своите цели. И ще го направя съзнателно, не инстинктивно като безмозъчната материя от чужда тъкан, всадена в мен. Това нещо само търси несъзнателно избягване на смъртта по всякакъв начин. Аз не желая да умирам, но по-скоро бих посрещнал болката и смъртта, отколкото една вечност на безсъзнателен живот. Животът е свещен — все още се придържам към това като към основен елемент на идеята и ученията на Църквата през изминалите две хиляди и осемстотин години, когато животът е бил толкова евтин, — но още по-свещена е душата.

Сега съзнавам, че онова, което се опитвах да направя с данните от Армагаст, бе да предложа на Църквата не прераждане, а само преход към един фалшив живот, подобен на този, който водят тези нещастни ходещи трупове. Ако Църквата е предопределена да умре, тя трябва да го направи — но да го направи славно, с пълното съзнание за своето прераждане в Христос. Трябва да навлезе в мрака не с желание, но — как да кажа — смело и с твърда вяра като милионите, които са си отишли преди нас, с вяра във всички онези поколения, посрещнали смъртта в изолираното мълчание на лагерите на смъртта и от ядрени бомби, в раковите отделения и в погроми, отивайки в мрака ако не с надежда, то поне с молитва, че във всичко това има някакъв смисъл, нещо, което си струва цялото това страдание, всичките тези жертви. Всички преди нас са отишли в мрака без уверенията на някаква логика, или факт, или последователна теория, единствено с крехката надежда или с прекалено колебливата убеденост във вярата. И щом те са били в състояние да съхранят тази слаба надежда пред лицето на мрака, в такъв случай трябва да мога да го направя и аз… и трябва да може да го направи и Църквата.

Аз вече не вярвам, че каквато и да било хирургическа намеса или лечение могат да ме излекуват от това нещо, което ме е сполетяло, но ако някой може да го отдели, да го изучи и да го унищожи, дори това да ми струва живота, аз ще бъда много доволен.

Огнебълващите гори са кротки, каквито ще си бъдат винаги. Време е да си лягам сега. Тръгвам, преди да е съмнало.

Няма никакъв изход.

Четиринадесет километра навътре в гората. Случайни огньове и токови удари, но проходими. Ако вървя в продължение на три седмици, ще мога да се измъкна. Кръстоидът не ми дава да вървя. Болката беше като сърдечен пристъп, който не преминава. Въпреки това аз вървях със залитане напред, препъвах се и пълзях през пепелищата. Накрая загубих съзнание. Когато дойдох на себе си, видях, че пълзя към Пролома. Завивах обратно, изминавах един километър, пропълзявах петдесет метра, след това отново загубвах съзнание и се събуждах пак на същото място, откъдето бях тръгнал. Тази безумна битка за моето тяло продължи през целия ден.

Педи залез слънце бикурите влязоха в гората, намериха ме на пет километра от Пролома и ме върнаха. Милостиви Боже, защо си допуснал да се случи това?

Вече няма никаква надежда, освен ако не дойде някой да ме потърси.

Отново опитвам. Отново болката. Отново провал.

Днес навършвам шестдесет и осем стандартни години. Продължавам работата по параклиса, който строя близо до Пролома. Вчера опитах да се спусна до реката, но бях върнат обратно от Бета и още четирима други.

Една местна година на Хиперион. Една година в чистилището. Или това е адът?

Извличайки камъни от скалите под терасата, на която строя параклиса, днес направих откритието: опорните пръти. Бикурите сигурно са ги изхвърлили през ръба на пролома, когато убиха Тък в онази нощ преди двеста двадесет и три дни.

С опорните пръти можех да премина през огнебълващата гора по всяко време, ако Кръстоидът ми го позволеше. Но той няма да позволи. Ех, ако не бяха унищожили медицинската ми аптечка с болкоуспокоителните! Но въпреки това сега, докато седя тук, хванал опорните пръти, ми идва една идея.

Моите несъвършени опити с медицинския скенер продължиха. Преди две седмици, когато Тета си счупи крака на три места, наблюдавах реакцията на кръстоида. Паразитът направи всичко възможно да блокира болката; Тета бе в безсъзнание през повечето време и тялото му произвеждаше невероятни количества ендорфини. Но счупването беше много болезнено и след четири дни бикурите прерязаха гърлото на Тета и го отнесоха в базиликата. За кръстоида беше по-лесно да възкреси трупа му, отколкото да търпи такава болка в течение на продължителен период от време. Но преди убийството му моят скенер засече съществено отстъпление на кръстоидни нематоди от някои части на централната нервна система. Не знам дали би било възможно човек да си причини — или да си наложи да изтърпи — степени на несмъртоносна болка, достатъчни да изкарат кръстоида напълно от строя, но съм сигурен в едно: бикурите не биха позволили това.