Дан Симънс - Хиперион

Днес съм седнал на издатината под наполовина завършения параклис и обмислям възможностите.

Параклисът е завършен. Той е делото на моя живот. Тази вечер, когато бикурите слязоха в Пролома за всекидневното си пародийно богослужение, аз отслужих литургия пред олтара на новопостроения параклис. Бях опекъл хляб от чалмово брашно и съм сигурен, че той е имал вкуса на онова слабо хранително жълто листо, но за мене вкусът му беше досущ като онзи на първото ми Свето причастие във Вилфранж сюр Сайон преди около шестдесет стандартни години.

На сутринта ще се заема с онова, което съм планирал. Всичко е готово: дневниците ми и монокристалните плаки на медицинския скенер ще бъдат в торбата, изтъкана от бестосови нишки. Това е най-доброто, което мога да направя.

Осветеното вино беше само вода, но на мъждивата светлина на залеза тя изглеждаше кървавочервена и приличаше на вино за причастие.

Номерът е да проникна достатъчно надълбоко в огнебълващата гора. Ще трябва да се осланям на това, че има достатъчно начална активност в тесловите дървета дори и през периодите на затишие.

Сбогом, Едоуард. Съмнявам се, че си още жив, а ако си, не виждам никакъв начин да се съберем отново, след като сме разделени така не само от години разстояние, но и от далеч по-широката бездна с форма на кръст. Надеждата си да те видя възлагам не на този живот, а на онзи, който предстои. Странно е да ме чуеш да говоря отново така, нали? Трябвала ти кажа, Едоуард, че след всички тези десетилетия на несигурност и с голям страх от онова, което ми предстои занапред, сърцето и душата ми са все пак в мир.

О, мой Боже,

от сърце съжалявам, че съм те обидил,

и се отвращавам от всичките си грехове,

заради загубата на небесата и страданията на ада,

но най-вече заради това, че съм те обидил, Мои Боже,

които си целият добро и заслужаваш всичката моя любов,

твърдо съм решен с помощта на твоята милост

да изповядам греховете си, да извърша покаяние и да поправя живота си.

Амин.

24.00 часът:

Слънцето влиза през отворения прозорец на параклиса и окъпва в светлина олтара, грубо издялания потир и моя милост. Вятърът в Пролома подхваща последния си подобен хор, който — с късмет и с Божията милост — няма да чуя повече.

— Това са последните бележки — рече Ленар Хойт. Когато свещеникът приключи с четенето, шестимата поклонници на масата вдигнаха лица към него, сякаш се събуждаха от общ сън. Консулът погледна нагоре и видя, че сега Хиперион беше много по-близо и изпълваше една трета от небето, като прогонваше звездите със студеното си излъчване.

— Аз пристигнах десетина седмици, след като бях видял за последен път отец Дюре — продължи отец Хойт. Гласът му прозвуча с дрезгаво стържене. — Бяха изминали повече от осем години на Хиперион и седем години от последните бележки в дневника на отец Дюре.

Свещеникът видимо страдаше в този момент, лицето му бе избледняло до слаба луминесцентност и бе покрито с пот.

— За около месец време, успях да се добера до плантацията Паресебо нагоре по реката от Порт Романс — продължи той, като придаде известна сила на гласа си. — Предполагах, че производителите на фибропластмаса може да ми кажат истината дори и да нямат нищо общо с консулството или с властите на местното самоуправление. Оказах се прав. Управителят на Паресебо, който се казваше Орланди, си спомняше отец Дюре, както си го спомняше и новата му съпруга, въпросната Семфа, за която отец Дюре споменава в дневниците си. Управителят на плантацията правил опити да осъществи няколко спасителни операции на Платото, но една безпрецедентна поредица от активни сезони в огнебълващите гори принудила него и хората му да изоставят опитите си. След няколко години те загубили надежда, че отец Дюре и техният човек Тък са още живи.

Независимо от това Орланди нае двама опитни горски пилоти да извършим въздушна спасителна експедиция над Пролома с два плъзгача на плантацията. Престояхме, колкото можахме, в самия Пролом, като се надявахме с инструментите за наземна ориентация и с късмет да се доберем до страната на бикурите. Дори и обхождайки по този начин по-голямата част от огнебълващата гора, загубихме един от плъзгачите и четирима души вследствие активността на тесловите дървета.

Отец Хойт замълча и леко се олюля. Той се вкопчи в ръба на масата, за да се задържи на крака, прочисти гърлото си и рече:

— Малко нещо остава за разказване. Открихме местоположението на селището на бикурите. Те бяха седемдесет на брой, до един точно толкова глупави и необщителни, както ги описва в бележките си Дюре. Успях да се уверя от думите им, че отец Дюре е умрял, опитвайки се да премине през огнебълващата гора. Бестосовата торбичка беше оцеляла и в нея открихме неговите дневници и данните от медицинските му изследвания. — Хойт огледа за миг останалите, след това наведе очи. — Склонихме ги да ни покажат къде е умрял отец Дюре. — Те… ъ-ъ… те не го бяха погребали. Тленните му останки бяха зле обгорени и разложени, но достатъчно запазени, за да видим, че силата на тесловите заряди бе унищожила кръс… кръстоида… както и тялото му. Отец Дюре бе умрял от истинската смърт. Върнахме тленните му останки в плантацията Паресебо, където го погребахме с всички религиозни почести. — Хойт си пое дълбоко дъх. — Въпреки моите решителни възражения управителят Орланди разруши селището на бикурите и една част от стената на отвесната скала със самоделни ядрени заряди, които бе донесъл от плантацията. Не вярвам някой от бикурите да е оцелял. Доколкото можехме да преценим, входът на лабиринта и така наречената базилика също трябва да са били унищожени от земните срутвания.