Дан Симънс: Хиперион

Отец Хойт се обърна към поета:

— Толкова ли е важна? — попита.

— О, да, да, да, да — изпъшка Силенъс. Остави празната бутилка от уиски, бръкна в чантата си, извади една стиска тънки листове, вдигна ги нависоко и ги предложи на групата. — Искате ли да я прочетете? Искате ли аз да ви я прочета? Тя пак започна да се лее. Прочетете старите й части. Прочетете песните, които написах преди три столетия и които никога не съм публикувал. Там всичко е казано. Всички ние сме вътре. Моето име, вашите имена, това пътуване. Не разбирате ли… аз не създавам поема, а създавам бъдещето! — той остави листовете да се разхвърчат, вдигна празната бутилка, намръщи се и я протегна като потир. — Аз създавам бъдещето — повтори той, без да гледа към групата — но не то, а миналото трябва да бъде променено. Един момент. Време е да решаваме.

Мартин Силенъс вдигна лице. Очите му бяха зачервени.

— Това нещо, което ще ни убие утре — каза той, — и моя муза, и наш създател, и наш разрушител — то е изпратено при нас от бъдещето. Добре, оставете го. Нека този път то да вземе мен и да остави Били на спокойствие. Нека вземе мен и да остави поемата ми да свърши дотук, недовършена за вечни времена.

Поетът вдигна още по-високо бутилката, затвори очи и я хвърли към стената. Отломките се разхвърчаха, отразявайки оранжевата светлина от далечните безшумни експлозии.

Полковник Касад се доближи до него и сложи дългите си пръсти върху рамото му.

За няколко секунди в помещението сякаш стана по-топло, просто от факта на човешкия контакт. Отец Ленар Хойт се отдалечи от стената, на която се подпираше, и вдигна дясната си ръка. Палецът му се допираше до кутрето, а другите три пръста стърчаха нагоре. Този жест някак обхващаше и него самия, и хората, които стояха пред него. Той каза тихо:

— Ego te absolvo. 32 32 Опрощавам ти греховете! (лат.) — бел.прeв.

Отвън вятърът се блъскаше в стените и свиреше около водосточните тръби и балконите. Светлината от сражението, което се водеше на сто милиона километра, хвърляше върху хората синкави отблясъци.

Полковник Касад тръгна към изхода. Всички му направиха път.

— Нека се опитаме да поспим малко — предложи Брон Ламиа.

По-късно, когато беше сам в хамака си и се вслушваше в нищенето и воя на вятъра, консулът свря буза в раницата си и придърпа по-нагоре грубото одеяло. От години не бе успявал да заспи лесно.

Той пъхна свит юмрук под бузата си, затвори очи и заспа.

Консулът се събуди от звуците на балалайка. Някой свиреше толкова тихо, че отначало му се стори, че музиката е част от съня му.

Той стана, потръпна от студения въздух, уви одеялото около себе си и излезе на дългия балкон. Още не се бе зазорило. В небесата продължаваха да горят отблясъците от битката.

— Извинете ме — каза Ленар Хойт и вдигна глава от инструмента си.

Свещеникът се бе сгушил навътре в качулката си.

— Няма нищо — отвърна консулът. — И без това тъкмо щях да се събудя.

Това беше вярно. Не си спомняше някога да се е чувствал по-отпочинал.

— Продължете, моля — добави той.

Звуците бяха отчетливи и ясни, но едва се чуваха от свистенето на вятъра. Хойт сякаш участваше в дует заедно със студения вятър, който слизаше от планинските върхове. За консула в тази яснота имаше нещо почти мъчително.

Брон Ламиа и полковник Касад също излязоха. Минута по-късно към тях се присъедини и Сол Уайнтрауб. Рахил се извиваше в ръцете му и протягаше ръчички към нощното небе, сякаш искаше да улови ярките му съцветия.

Хойт свиреше. В часа преди да зазори, вятърът се засилваше и водосточните тръби и другите издатини на сградата играеха ролята на пластинки, ако мрачната крепост можеше да се оприличи на фагот.

Появи се Мартин Силенъс, който държеше главата си с ръце.

— Никой не уважава махмурлиите! — рече той. После се наведе над високия парапет и добави: — Ако се издрайфам от тази височина, ще мине половин час, докато онова се приземи.

Отец Хойт не го погледна. Пръстите му шареха по струните на малкия инструмент. Северозападният вятър ставаше все по-силен и по-студен, а балалайката му се противопоставяше с топли и жизнени звуци.

Докато вятърът набираше мощ, а неописуемата музика не му отстъпваше по нищо, консулът и останалите стояха сгушени в одеяла и качулки. Консулът никога не бе слушал толкова странни и толкова прекрасни съзвучия.

Вятърът се изви във вихър, надигна се, достигна някакъв връх и спадна. Хойт престана да свири.