Дан Симънс - Хиперион

— Нямате основание да ми вярвате — каза той. — Няма значение.

Дългите пръсти на полковник Касад лениво потупваха матовия кобур на смъртоносната палка.

— Как смятате да използвате по-нататък векторната си връзка? — попита той.

Консулът уморено си пое дъх и каза:

— Ще съобщя, когато се отворят Гробниците на времето. Ако съм жив дотогава.

Брон Ламиа посочи към старомодния инфотерм:

— Какво ни пречи да го унищожим. Консулът сви рамене.

— Той може да бъде полезен — възрази полковникът. — Бихме могли да подслушваме военни и цивилни съобщения, когато не са шифровани. Освен това можем да повикаме консулския кораб, ако ни потрябва.

— Не! — извика консулът. Това беше първата му емоционална реакция от доста време. — Вече не можем да се върнем обратно.

— Не мисля, че имаме намерение да се връщаме обратно — каза полковник Касад и огледа бледите физиономии, които го заобикаляха.

Известно време никой не проговори. После Сол Уайнтрауб заяви:

— Трябва да вземем някакво решение. И докато люлееше детето си, направи знак с глава към консула.

Мартин Силенъс беше опрял чело на гърлото на празната бутилка от уиски. Повдигна глава и се изкикоти:

— Наказанието за предателство е смърт. Сигурно е, че всички ще загинем след няколко часа. Защо последното ни дело да не бъде една екзекуция?

През лицето на отец Хоит премина спазъм и то се изкриви в гримаса. Той попила напуканите си устни с треперещ пръст и каза:

— Ние не сме съд.

— Напротив — рече полковник Касад, — съд сме. Консулът повдигна крака, обгърна коленете си с ръце и сплете пръсти.

— Тогава решавайте — каза той с безразличен глас. Брон Ламиа беше извадила автоматичния пистолет на баща си. Остави го на пода, където бе седяла допреди малко. Погледът й пронизваше ту консула, ту Касад.

— За предателство ли ще си говорим? — попита тя.

— Предателство спрямо какво? Като се изключи може би полковника, никой от нас тук не е наистина видна личност. Всички сме изритани насам от сили, които са извън нашия контрол.

Сол Уайнтрауб се обърна направо към консула:

— Това, което не знаете, приятелю, е, че щом като Мейна Гладстоун и Техноцентъра са ви възложили да влезете в контакт с прокудените, те са били съвсем наясно как ще постъпите. Може би не са се досещали, че прокудените разполагат със средство да отворят Гробниците — макар че с военното разузнаване на Техноцентъра човек никога не може да бъде сигурен, — но без съмнение са знаели, че ще се опълчите срещу двете общества, двата лагера, които са извършили неправда над семейството ви. Вие не сте действали по ваша собствена воля повече, отколкото — той вдигна бебето нагоре — това дете.

Консулът изглеждаше смутен. Понечи да отговори, но накрая само поклати глава.

— Това може и да е вярно — рече полковник Федман Касад, — но колкото и някой да иска да ни използва като пионки, трябва да се стараем да избираме собствените си действия.

Той погледна нагоре към стената, където отблясъците от далечното космическо сражение оцветяваха гипсовата мазилка в кървавочервено, и продължи:

— В тази война ще загинат хиляди хора. Може би милиони. Ако прокудените или Шрайка получат достъп до телепортаторната система на Мрежата, милиарди хора на стотици планети ще бъдат застрашени.

Консулът гледаше как Касад вдига бластера.

— За всички ни това е най-бързият начин — каза Касад. — Шрайка не познава милост.

Всички мълчаха. Консулът изглеждаше така, сякаш се е загледал в нещо много далечно.

Касад постави предпазителя и върна оръжието в кобура на пояса си.

— Щом като сме стигнали чак дотук — рече той, — ще изминем и останалата част от пътя заедно.

Брон Ламиа бутна настрани пистолета на баща си, стана, направи няколко крачки, коленичи до консула и го прегърна. Стреснат, консулът повдигна едната си ръка. По стената зад тях танцуваше светлина.

Минута след това Сол Уайнтрауб се доближи до тях и ги прегърна и двамата, поставяйки ръка върху рамото на всеки един. Внезапната топлина на много тела караше бебето да се извива от удоволствие. Консулът усети мирис на талк и ухание на новородено.

— Не бях прав — рече консулът. — Ще поискам нещо от Шрайка. Ще го помоля за нея.

Той леко докосна главата на Рахил по мястото, където черепчето й се закривяваше към врата. Мартин Силенъс издаде някакъв звук, който започна като смях и заглъхна като стон.

— Последните ни желания — каза той. — Нима музата изпълнява желания? Аз нямам желание. Искам само тази поема да бъде завършена.