Дан Симънс - Хиперион

По-късно, когато викторната покана за поклонението дойде от самата Гладстоун, разбрах каква роля са ми отредили прокудените за тези последни дни. Прокудените, Техноцентъра или Гладстоун и интригантите около нея. Вече няма значение кой си въобразява, че е господар на събитията. Събитията вече не се подчиняват на господари.

Светът, приятели, свършва — такъв, какъвто го познаваме, независимо от това, какво ще стане с нас. Що се отнася до мен, няма какво да искам от Шрайка. Не съм подготвил прощални думи към него или към Вселената. Върнах се, понеже се налага, понеже това е животът ми. Знаех какво трябва да свърша още докато бях дете. Тогава често ходех само до гробницата на Сайри и се кълнях, че ще отмъстя на Хегемонията. Знаех и каква цена ще платя — както в живота си, така и в историята.

Но когато дойде време да се прецени и да се разбере едно предателство, което ще обхване Мрежата като пожар и ще унищожи цели планети, аз ви моля не да мислите за мен — моето име не е записано дори върху водата, както е казал един поет с печална душа, — а да си спомните за безсмислената гибел на старата Земя, за делфините, чиито сиви меса съхнат и се разлагат под палещото слънце, и да си представите — а аз съм видял това — как плаващите острови нямат накъде да се отправят, понеже хранителните им полета са разрушени, а Екваториалните плитчини са покрити като със струнен с платформи, които пускат сонди за нефт. И още — как върху самите острови се мъкнат гръмогласни досадни туристи, лъхащи на лосион против изгаряне и опиум.

Или — още по-добре — не мислете за нищо от тези неща. Представете си как стоя със здраво забити в подвижните пясъци на Хиперион крака, след като подпалих фитила — убиец и предател, но въпреки това горд, с високо вдигната глава и юмрук, размахан към небето, и крещя: „Нека гибел порази и едните, и другите!“

Понеже вие разбирате, че си спомням за мечтата на баба. Представям си как всичко можеше да бъде различно.

Аз си спомням за Сайри.

— Вие ли сте шпионинът? — попита отец Хойт. — Шпионинът на прокудените?

Консулът потърка бузите си и не отговори. Той изглеждаше уморен и угаснал.

— Ами да — рече Мартин Силенъс. — Президент Гладстоун ме предупреди, когато бях избран за поклонението. Тя каза, че сред нас ще има шпионин.

— Казала го е на всички ни — солна му се Брон Ламиа. Тя се взираше в консула. Погледът й изглеждаше натъжен.

— Нашият приятел е шпионин — каза Сол Уайнтрауб, — но той не е просто шпионин на прокудените.

Бебето се събуди. Уайнтрауб го вдигна на ръце, за да успокои плача му, и продължи:

— Той е онова, което в трилърите се нарича „двоен агент“, а в нашия случай е троен агент. Личността му е безкрайно раздробена. В действителност той е агент на аватара.

Консулът погледна стария учен.

— Но все пак е шпионин — заяви Силенъс. — Шпионите ги екзекутират, нали?

Полковник Касад държеше в ръката си бластер. Не се целеше в никого.

— Имате ли връзка с кораба си? — обърна се той към консула.

— Да.

— Как?

— Чрез инфотерма на Сайри. Той има… някои приспособления.

Касад леко кимна.

— Навярно сте поддържали връзка с прокудените но векторния предавател на кораба?

— Да.

— Докладвали сте за поклонението, както се е очаквало от вас?

— Да.

— Те обаждаха ли ви се?

— Не.

— Как можем да му вярваме? — извика поетът. — Той е един мръсен шпионин.

— Затваряйте си устата — каза след малко полковник Касад с равен глас. Той не изпускаше консула от погледа си. — Вие ли нападнахте Хет Мастийн?

— Не — отговори консулът. — Но когато „Игдразил“ се запали, разбрах, че има нещо нередно.

— Какво искате да кажете? Консулът се прокашля.

— Прекарал съм известно време с храмери, които са гласове на дървото. Връзката им с техните кораби е почти телепатична. Реакцията на Мастийн беше прекалено примирена. Или той не е това, за което се представяше, или е знаел, че предстои корабът да бъде разрушен, и е прекъснал контактите си с него. Докато бях на пост, слязох долу, за да го видя. Нямаше го. Кабината беше в същия вид, в който я намерихме, като се изключи това, че Мьобиусовата кутия не беше затворена. Ергът може и да е избягал. Затворих кутията и се качих горе.

— Нищо ли не направихте на Хет Мастийн? — отново попита Касад.

— Нищо.

— Пак повтарям: защо, по дяволите, трябва да ви вярваме? — обади се Силенъс. Поетът пиеше скоч от последната бутилка от запасите си.

Докато отговаряше, консулът гледаше към бутилката.