Дан Симънс - Хиперион

Барът определено не беше от класата на заведението с интериор от дърво и бронз, в което бяхме ходили с Джони на ТС2. Той беше сбутан на втория етаж на една рушаща се сграда, заобиколена от други постройки в окаяно състояние. Намираше се съвсем близо до библиотеката на Ренесанс Вектор, в която Джони прекарваше времето си. Не беше барът, където би се отбил на път към гелепортаторния площад, но бе тъкмо мястото, където би попаднал, ако срещнеше някой в библиотеката или близо до нея — някой, който би искал да поговори с него насаме.

Бях прекарала в бара шест часа и започвах да се чувствам ужасно измъчена от солените ядки и изветрялата бира, когато влезе един изпаднал старец. Разбрах, че е редовен клиент, по това, че не се спря на входа и не се огледа, а се насочи право към една малка масичка в дъното на салона и си поръча уиски още преди келнерътробот да беше спрял напълно пред него. Когато се настаних на неговата маса, забелязах, че не е чак толкова изпаднал, а по-скоро е от онези сломени от живота мъже и жени, които бях виждала из вехтошарските магазинчета и около уличните сергии в квартала. Той повдигна уморен поглед към мен.

— Може ли да седна?

— Зависи, сестро. Какво продаваш?

— Купувам — отвърнах аз и седнах. Сложих халбата си с бира на масата и плъзнах към стареца една двуизмерна снимка на Джони. На нея се виждаше как той влиза във телепортаторната будка на ТС2. — Виждал ли си този тип?

Старецът хвърли поглед към снимката и отново съсредоточи цялото си внимание в уискито.

— Може би — рече той.

Махнах към келнера да дойде при нас и казах:

— Ако наистина си го видял, днес е щастлив ден за теб.

Старецът изпръхтя и потърка с длан сивата небръсната четина по бузите си.

— Ако е вярно, ще е за пръв път от дяволски дълго време — рече той и ме загледа втренчено. — Колко? И за какво?

— Информация. Колко — ще зависи от информацията. Виждал ли си го?

Измъкнах от джоба на туниката си една черноборсаджнйска банкнота от петдесет марки.

— Ами да.

Банкнотата се плъзна напред по масата, но остана в ръката ми.

— Кога?

— Миналия четвъртък. В четвъртък сутринта. Денят наистина съвпадаше. Бутнах банкнотата към него и извадих още една.

— Сам ли беше?

Старецът облиза устни.

— Чакай да помисля… Струва ми се, че… не, ето там беше — той посочи към една маса в дъното. — Беше с още двама души. Единият… всъщност точно той е причината да си спомня.

— Какво искаш да кажеш?

Старецът потри палец о показалеца си. Жестът му беше стар като алчността.

— Разкажи за другите двама — ласкаво го подканих аз.

— Младият… твоят човек… беше с един от онези… знаеш ги… болните на тема природа, дето ходят с рокли. Непрекъснато ги показват но холовизията заедно с проклетите им дървета. Дървета?

— Храмер ли? — попитах учудено.

Какво би могъл да прави един храмер в този бар на Ренесанс Вектор? Ако е преследвал Джони, защо е бил облечен с роба? Това е все едно някой убиец да тръгне да си върши работата, облечен в клоунски дрехи.

— Да, храмер. С кафява роба и донякъде ориенталска външност.

— Мъж ли беше?

— Да, вече ти казах.

— Можеш ли да го опишеш по-подробно?

— Не. Храмер. Високо копеле. Не можах да видя лицето му много добре.

— А другият?

Старецът сви рамене. Извадих още една банкнота и сложих и двете близо до чашата си.

— Заедно ли дойдоха? — подсказах. — Тримата?

— Не знам… не мога… Не, чакай. Твоят тип и храмерът влязоха първи. Спомням си, че мярнах робата, преди другият да седне.

— Как изглеждаше другият мъж?

Старецът помаха на механичния робот и си поръча трето питие. Аз използвах картата си и келнерът се отдалечи, като се плъзгаше на шумните си оттласквачи.

— Като теб — рече той. — По някакъв начин приличаше на теб.

— Нисък ли беше? Със силни ръце и крака? Лусусианец?

— Да. Мисля, че да. Никога не съм ходил там.

— Нещо друго?

— Нямаше никаква коса — допълни старецът. — Само с… как се казваше… моята племенница носеше такава. Конска опашка.

— Плитка — казах аз.

— Да. Нещо такова.

Той понечи да се присегне за банкнотите.

— Още няколко въпроса. Караха ли се?

— Не. Мисля, че не. Разговаряха съвсем тихо. Мястото е доста празно но това време на деня.

— По кое време беше?

— Сутринта. Около десет часа. Това съвпадаше с информацията от кредитната карта.

— Чу ли нещо от разговора?

— Ъ-ъ.

— Кой говореше най-много?

Старецът отпи от питието си и смръщи чело в размисъл.