Дан Симънс - Хиперион

По тази стена на кошера имаше стотици подобни балкони, които бяха до един празни. Най-близкият беше на двадесет метра. Тези балкони бяха от нещата, които наемните агенти изтъкваха като преимущество — Джони вероятно плащаше солидна допълнителна сума за външно пространство, — но те бяха абсолютно непрактични поради силния вятър, който духаше нагоре от вентилаторите и носеше обичайния прахоляк и боклуци, както и неизменната кошерна миризма на петрол и озон.

Прибрах пистолета и се върнах да видя какво става с Джони.

Разрезът започваше от линията на косата му и стигаше до веждата. Раната беше повърхностна, но замърсена. Той беше седнал, когато се върнах от банята и притиснах срязаното място с един стерилен тампон.

— Какво се случи? — попитах.

— Двама души… чакаха в стаята, когато влязох. Бяха заобиколили алармените инсталации на балконската врата.

— Трябва да ви върнат парите, които плащате за данък охрана — казах аз. — Какво стана после?

— Бихме се. Те сякаш ме дърпаха към вратата. Единият имаше спринцовка, но аз успях да я избия от ръката му.

— Какво ги накара да си тръгнат?

— Задействах вътрешната алармена инсталация.

— Но не и охраната на кошера?

— Не. Не исках те да се намесват.

— Кой ви удари?

Джони се усмихна глупаво.

— Сам се подредих. Те ме пуснаха, аз се втурнах подире им, спънах се и се ударих в нощното шкафче.

— Не особено красива схватка и от двете страни — отбелязах.

Запалих една лампа и се заех да оглеждам килима, докато намерих ампулата, която се бе търкулнала под леглото.

Джони я погледна така, сякаш беше усойница.

— Какво предполагате? — попитах. — Пак ли СПИН II?

Той поклати отрицателно глава.

— Знам едно място, където можем да поискаме да й направят анализ — казах аз. — Предполагам, че е само хипнотичен транквилант. Искали са просто да ви отвлекат… не да ви убият.

Джони махна тампона и направи гримаса. Кръвта продължаваше да тече.

— Защо му е притрябвало на някого да отвлича един киборг?

— Вие ми кажете. Започвам да си мисля, че така нареченото убийство е било просто нескопосан опит за отвличане.

Джони отново поклати глава.

— Единият от мъжете имаше ли плитка? — попитах.

— Не знам. Носеха кепета и осмозни маски.

— Някой от тях беше ли достатъчно висок, за да е храмер или достатъчно силен, за да е лусусианец?

— Храмер ли? — Джони бе изненадан. — Не. Единият беше на ръст около средния в Мрежата. Оня с ампулата би могъл да е лусусианец. Беше доста силен.

— Значи сте се хвърлили срещу един лусусиански главорез с голи ръце. Да не би да имате някакви биопроцесори или увеличаващи силата импланти, за които да не знам?

— Не. Просто бях побеснял.

Помогнах му да се изправи на крака.

— Изкуствените интелекти могат ли да побесняват?

— Аз да.

— Хайде — казах, — знам една автоматизирана медицинска клиника, която оправя пострадали. След това ще дойдеш при мен за известно време.

— При вас? Защо?

— Защото сте надхвърлили нуждата само от детектив — заявих аз. — Сега имате нужда от бодигард.

Жилището ми не бе регистрирано в схематичната зоналност на кошера като апартамент; бях пренаела обновения горен етаж на едно складово помещение от един мой приятел, който се бе изпокарал с лихварите. Приятелят ми беше решил да емигрира на някоя колония в покрайнините и аз бях направила добра сделка, снабдявайки се с жилище само на един клик разстояние надолу по коридора от офиса ми. Околността бе малко сурова и понякога шумът от товарните докове заглушаваше разговора, но за сметка на това разполагах с десет пъти по-голямо пространство, отколкото има една нормална квартира, и можех да използвам гирите и фитнесмашината у дома си.

Джони изглеждаше искрено заинтригуван от мястото, а аз се укорявах, че това ми доставя удоволствие. Оставаше само да започна да си слагам червило и руж заради този киборг.

— Та защо живеете на Лусус? — попитах го. — Повечето чужденци намират гравитацията мъчителна и пейзажа еднообразен. Освен това материалите, които проучвате, са в библиотеката на Ренесанс В. Защо сте тук?

Забелязах, че гледам и слушам много внимателно, докато той ми отговаряше. Косата му беше вдигната нагоре, разделена но средата и падаше на червеникавокафяви къдрици върху яката му. Имаше навика да обляга буза на юмрука си, когато говори. Порази ме това, че неговият диалект бе всъщност пълната липса на диалект у човек, който е научил съвършено един нов език, но без тромавите недостатъци, присъщи на тези, за които езикът е матерен. А се долавяше и някакъв ритъм, който ми напомняше за обертоновете на един крадец на котки, когото познавах, който бе израснал на Аскуит, тих свят в покрайнините на Мрежата, основан от преселници от някогашните Британски острови по време на Първата експанзия.