Дан Симънс - Хиперион

Преди началото на тази седмица изобщо не бях чувала за Джон Киитс. До всички тези глупави сведения се бях добрала с помощта на инфотерма. Попитах:

— И така, какво правите в библиотеката? Киборгът се поизкашля.

— Издирвам едно стихотворение. Търся фрагменти от оригинала.

— Нещо от Киитс ли?

— Да.

— Не е ли по-лесно да се поръча по каталога?

— Разбира се. Но за мен е важно да видя оригинала… да го докосна.

Замислих се над това.

— За какво става дума в стихотворението? Той се усмихна — поне с уста. Очите с цвят на лешник продължаваха да изглеждат смутени.

— Нарича се „Хиперион“. Трудно е да се каже… за какво става дума в него. Струва ми се, че е творческа несполука. Киитс не е успял да го завърши.

— Да не би да искате да кажете, че вие не сте могли да го завършите?

Изражението му на стъписване изглеждаше съвършено истинско… освен ако изкуствените интелекти не са и съвършени артисти. Доколкото зная, биха могли да бъдат.

— Мили Боже — възкликна той, — аз не съм Джон Киитс. Това, че моята личност е възстановена по модела на Джон Киитс, не ме прави повече Киитс, отколкото името Лампа би превърнало вас в митично чудовище. Милион странични въздействия са ме отдалечили от този беден и тъжен гений.

— Казахте, че ви напомням Фани.

— Като спомен от съновидение. Дори по-слабо. Вие сте вземали рибонуклеинови препарати за запаметяване, нали?

— Да.

— Нещо такова е и това, което помня. Спомени, които сякаш са… кухи.

Един келнер, който беше човек, донесе кифлички с късмети.

— Би ли представлявало интерес за вас да посетите истинския Хиперион? — попитах аз.

— Какво е това?

— Една планета в покрайнините. Струва ми се, че е някъде отвъд Парвати.

Джони изглеждаше озадачен. Той беше разчупил кифличката, но още не бе прочел късмета си.

— Обикновено я наричат Планетата на поетите — казах аз. — Там дори има един град, наречен на ваше име… на името на Киитс.

Младият мъж поклати глава.

— Съжалявам, не съм чувал за това място.

— Как е възможно? Нима ИИ не знаят всичко? Той се изсмя кратко и рязко каза:

— Точно този знае много малко. След това прочете късмета си: ПАЗЕТЕ СЕ ОТ ВНЕЗАПНИ ПОРИВИ. Скръстих ръце.

— Вижте какво, като се изключи онзи трик с холографското изображение на банковия чиновник в офиса ми, нямам друго доказателство, че сте това, за което се представяте.

— Дайте си ръката.

— Ръката ли?

— Да. Която и да е. Благодаря ви. Джони обхвана дясната ми ръка с две ръце. Пръстите му бяха по-дълги от моите. Моите бяха по-силни.

— Затворете очи — нареди той.

Послушах го. Нямаше преход, В един миг бях седнала в „Синият дракон“ на улица „Червеният дракон“, а в следващия миг бях… никъде. Някъде. Стрелках се мълниеносно през сиво-синята инфоравнина, прелитах над хромовожълти информационни потоци и минавах над, под и между големи сияещи информационни банки, подобни на градове, алени небостъргачи, напъхани в черни ледове като в ножници, и обикновени информационни единици, съпоставими с лични записки или файлове, съдържащи частна документация. Те грееха в нощта като пламтящи петролни рафинерии. Над всичко това, почти недостъпни за погледа ми и сякаш уравновесени в изкривено пространство, висяха гигантските тегла на изкуствените интелекти — най-простите им средства за комуникация. Те пулсираха като нажежени мълнии над безкрайния хоризонт. Някъде в далечината, почти неразличими в лабиринта от триизмерни неонови светлини, осветяващи за секунда мъничката планета с дъгоцветната светлина на информационната равнина, по-скоро чувствах, отколкото виждах нежните очи с цвят на лешник, които ме чакаха.

Джони пусна ръката ми. После разчупи моята кифличка и извади листчето с късмета. Там беше написано:

ИНВЕСТИРАЙТЕ ВНИМАТЕЛНО В НОВИ НАЧИНАНИЯ.

— Господи! — прошепнах аз.

Биби и по-рано ме бе водил в информационната равнина, но без да ми включва кабела, и усещането ми беше само сянка от това, което изпитвах в този момент. Има разлика, дали гледаш някое празненство с фойерверки на черно-бяло холовизионно филмче, или се намираш там.

— Как го правите?

— Утре ще имате ли напредък в разследването? — попита той.

— Утре — заявих аз — смятам да го приключа.

Е, може би не чак да го приключа, но поне да пораздвижа нещата. Последният разход, отбелязан в листчето от кредитната карта на Джони, беше сметката в бара на Ренесанс Вектор. Естествено, бях проучила този бар още първия ден и бях разговаряла с неколцина от постоянните посетители, понеже там нямаше барманчовек. Не бях попаднала на никой, който да си спомня за Джони. Бях ходила още два пъти, без да постигна по-голям успех. Ала на третия ден отидох отново, решена да стоя там, докато не излезе нещо наяве.