Дан Симънс - Хиперион

— Хм, преди всичко повечето от хората са забравили, че те съществуват. Преди две столетия около тях се е вдигнал голям шум, разни квачки са протестирали и така нататък, но сега никой не се сеща за киборгите. Освен това тъкмо завчера попаднах на една текуща информация за аномални явления, според която киборгите са на изчезване.

— На изчезване ли?

Беше мой ред да се изправя на стола.

— Изключват ги, ако разбираш какво искам да кажа. По-рано ИИ поддържаха около хиляда киборга в Мрежата. Близо половината от тях бяха точно тук, на ТС2. Преброяването от миналата седмица показва, че около две трети от тях са били отзовани през последния месец или нещо такова.

— Какво става, когато някой ИИ отзове своя киборг?

— Не знам. Предполагам, че ги унищожават. ИИ не обичат да прахосват нищо, така че според мен генетичният материал със сигурност се рециклира но някакъв начин.

— А защо ги рециклират?

— Никой не знае, Брон. Всъщност и без това повечето от хората не знаят защо И И нравят повечето от нещата, които правят.

— А смятат ли експертите, че ИИ представляват някаква заплаха?

— Шегуваш ли се? Преди шестстотин години, може би. Преди два века отцепването ни направи подозрителни. Но ако тези твари са искали да навредят на човечеството, могли са да го направят много по-рано. Да се тревожиш, че И И могат да се обърнат срещу нас, е точно толкова смислено, колкото да се опасяваш, че животните от някоя ферма може да се разбунтуват.

— Само дето И И са по-умни от нас.

— Да, вярно, има нещо такова.

— Биби, а чувал ли си за проектите за възстановяване на личности?

— Като онзи случай с Гленън-Хайт? Разбира се. Всеки е чувал. Дори преди няколко години работих по един такъв проект в университета в Рийкс. Но тези неща са демоде. Никой вече не се занимава с тях.

— Защо?

— Господи, ти наистина не знаеш абсолютно нищо, прав ли съм, Брон? Всички проекти за възстановяване на личността завършиха с пълен провал. Дори при най-строг контрол на възстановителните устройства… а в работата бяха включени и всички високи технологии, с които разполагат ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ… не е възможно променливите величини да бъдат изцяло и правилно предвидени. Личността, която се моделира, получава самосъзнание… но нямам предвид истинско самосъзнание, каквото имаме ти и аз. Тя съзнава, че е личност с изкуствено самосъзнание, и това води накрая до поведенчески аберацин и лабиринт от дисхармония, чийто изход е право в Ешеровото пространство.

— Преведи — казах аз.

Биби въздъхна и хвърли поглед към стенния часовник със синьо-златен циферблат. До края на задължителната му почивка за хранене оставаха пет минути. Тогава той щеше да се върне в своя истински свят.

— В превод — отвърна той — това означава, че възстановената личност рухва. Побърква се. Става психо. За лудницата. За боклука.

— Всички ли?

— Всички.

— Но ИИ продължават да се интересуват от този експеримент.

— О, така ли? Кой го казва? Те никога не са участвали в него. Всички опити за възстановяване, за които съм чувал, са извършени от хора… най-вече нескопосани университетски проекти. Академични глави с умрели мозъци, които харчат луди пари, за да събудят други умрели академични мозъци.

Насилих се да се усмихна. Оставаха му още три минути преди да се включи отново в инфосферата.

— А дали всички възстановени личности са били снабдени с дистанционно управляеми киборги?

— Какво? Как можа да ти хрумне, Брон? Нито един не е получавал киборг — той не би могъл да функционира.

— Защо?

— Това просто би разрушило ефекта от възстановителните процеси. Освен това би бил нужен безукорен материал за клониране и отново околна среда, възпроизведена с точност до последния детайл. Когато си имаш работа с възстановена личност, тя трябва да живее в своя свят, а той е стопроцентова имитация. Разбираш ли, момиченце? Сценарият, който й въздейства, трябва да бъде съвършен. Да извадиш една личност от имитирания свят и да я хвърлиш ей така в бавното време…

Моля за извинение, но това е прастарият израз, който киберманиаците използват, за да назоват… реалния свят.

— …това означава просто да я изхвърлиш на боклука възможно най-бързо — довърши той.

Поклатих глава и тръгнах към вратата:

— Добре, Биби. Благодаря ти.

Оставаха тридесет секунди до момента, в който някогашният ми колега щеше да получи възможност да се отърве от „бавното време“. Помислих малко и казах:

— Биби, чувал ли си някога за възстановяването на личността на Джон Кийтс, един поет от старата Земя?