Дан Симънс - Хиперион

— Аз съм живял на много светове — рече той. — Моята цел е да наблюдавам.

— Като поет ли?

Той поклати отрицателно глава, примижа и внимателно докосна ръбовете на раната си.

— Не, аз не съм поет. Той е бил.

Независимо от обстоятелствата Джони притежаваше някаква енергия и виталност, каквито бях виждала при малцина мъже. Трудно е да се опише, но съм била на места, препълнени с много по-значителни личности, които се пренареждат така, че да кръжат в орбита около хора като него. Въпросът не бе само в неговата мълчаливост и чувствителност, имаше някаква сила, която той излъчваше дори и когато просто наблюдаваше.

— Вие защо живеете тук? — попита той.

— Аз съм се родила тук.

— Да, но сте прекарали детството си на Тау Сети Сентър. Баща ви е бил сенатор.

Не казах нищо.

— Много хора очакваха да влезете в политиката. Самоубийството на баща ви ли ви разубеди?

— Не беше самоубийство — възразих аз.

— Така ли?

— Всички журналистически репортажи и следствието съобщиха, че е самоубийство — допълних безизразно, — но това не бе вярно. Баща ми никога не би посегнал сам. на живота си.

— Значи е било убийство?

— Да.

— Независимо от факта, че не е имало никакъв мотив или сянка на подозрение срещу някого?

— Да.

— Разбирам — рече Джони. Жълтият отблясък от лампите на товарния док влизаше през прашните прозорци и правеше косата му да блести като нова мед. — Харесва ли ви да сте детектив?

— Когато се справям добре — казах аз. — Гладен ли сте?

— Не.

— Тогава хайде да поспим малко. Можеш да легнеш на кушетката.

— Често ли се справяте добре? — попита той. — С това да сте детектив?

— Утре ще видим.

На сутринта Джони се телепортира на Ренесанс Вектор горе-долу по обичайното време, почака за миг на площада и след това се телепортира в Музея на старите заселници на Сол Дракони Септем. Оттам отскочи до главния терминал на Нордхолм, а после се телепортира на храмерския свят Божията горичка.

Двамата бяхме изчислили времето предварително и аз го чаках на Ренесанс В., застанала в прикритието на сенките от колонадата.

Третият, който премина след Джони, бе мъж с плитка. Нямаше никакво съмнение, че е лусусианец — по кошерната бледност, масивността на мускулите и тялото и високомерната походка, би могъл да бъде моят отдавна загубен брат.

Той изобщо не погледна към Джони, но видях, че се изненада, когато киборгът направи кръг около порталите за междузвездни пътувания. Останах в прикритието си и успях само набързо да зърна неговата карта, но бих могла да се обзаложа на каквото и да било, че беше на агент за откриване на загубени вещи.

Плитката се държеше предпазливо в Музея на старите заселници — държеше Джони под око, но в същото време проверяваше дали някой не го следи. Аз бях облечена в джемпър за медитация на дзен-гностик, с изолационен визьор и всичко останало и изобщо не погледнах към тях, когато завих към портала за междузвездни пътувания на музея и се телепортирах директно на Божията горичка.

Чувствах се напрегната, че бях оставила Джони сам в музея и на Нордхолмския терминал, но това бяха обществени места и рискът беше пресметнат.

Джони дойде през портала за пристигащи на Светодървото точно навреме и си купи билет за екскурзията. Сянката му трябваше да тича, за да го догони, когато напусна прикритието си, за да се качи на борда на омнибусния плъзгач, преди да е заминал. Аз вече се бях настанила на задната седалка на горната палуба, а Джони намери едно място близо до предната част точно според плана ни. Сега бях облечена с обичайното туристическо облекло и видеонокълът ми бе един от десетината, които бяха включени, когато Плитката побърза да заеме мястото си три реда пред Джони.

Екскурзията из Светодървото е винаги забавна. Татко за пръв път ме заведе там, когато бях едва на три стандартни години — но сега, когато хидропланът са издигна над клони с размерите на скоростна автомагистрала и закръжи още но-нависоко около огромното стъбло, установих, че реагирам на беглите погледи на качулатите храмери с нещо близко до страх.

Двамата с Джони бяхме обсъждали разнообразни умни и безкрайно хитри начини да проследим Плитката, ако се появи, да го проследим до леговището му и да пожертваме, ако трябва, и седмици, докато разкрием неговата игра. Накрая аз избрах нещо pо-скромно от нашия хитър подход.

Омнибусът ни бе разтоварил близо до Мавърския музей и хората се трупаха на площада, разкъсвани от избора дали да похарчат десет марки за един билет да се образоват, или да отидат направо в магазина за сувенири, когато аз се приближих до Плитката, сграбчих го над лакътя и казах с разговорна интонация: