Дан Симънс - Хиперион

Самият град изглежда разделен на разпрострялата се мешавица от бордеи и игрални домове, които местните хора наричат Джактаун, и същинския Кийтс — така наречения Стар град, макар да е само отпреди четири века, — целия от шлифован камък и преднамерена стерилност. Скоро ще потегля на път.

Бях планирал да остана един месец в Кийтс, но вече горя от желание да побързам. О, монсинъор Едоуард, ако можеше да ме видиш сега. Наказан, но все още неразкаял се. По-сам от всякога, но странно доволен от своето ново изгнание. Ако наказанието ми за минали излишъци, причинени от моя фанатизъм, трябва да бъде изгнание в седмия кръг на безизходното отчаяние, тогава Хиперион беше подходящо избран. Бих могъл да забравя своята самоназначена мисия до далечните бикури (Съществуват ли те? Мисля, че тази нощ не.) и да се задоволя да преживея остатъка от годините си в този провинциален голям град на този забравен от Бога застоял свят. Изгнанието ми би било не по-малко пълно.

Ах, Едоуард, заедно от момчета, заедно като съученици в един клас (макар че аз не бях така блестящ, нито така ортодоксален като теб), сега заедно в старостта. Но днес ти си с четири години по-мъдър, а аз съм си все още непослушното, неразкайващо се момче, което помниш. Моля се да си жив и добре, и да се молиш за мен. Уморен съм. Ще спя. Утре ще обиколя Кийтс, ще се нахраня хубаво и ще си уредя транспорт до Аквила, а после напред, на юг.

В Кийтс има една катедрала. Или по-точно, имало е. Изоставена е от най-малко два стандартни века. Лежи в развалини, със зинал срещу зелено-сините небеса трансепт, едната от западните й кули е недовършена, а другата представлява скелетообразна структура от нахвърляни камъни и ръждясали арматурни железа.

Натъкнах се на нея, докато се скитах, загубен по бреговете на река Хули, в рядко населената част на града, където Стария град се разпада в Джактаун посред една мешавица от високи складове, които пречат дори да зърнеш порутените кули на катедралата, докато не завиеш зад един ъгъл и не се озовеш в тясната, сляпа уличка срещу корубата й; капитолът е наполовина паднал долу в реката, фасадата е нащърбена, с останки от скръбните апокалиптични скулптурни групи от следхеджирския експанзионистичен период.

Залутах се през плетеницата от сенки и паднали блокове и влязох в главния й кораб. Епископството на Пацем не бе споменавало за никаква история на католицизма на Хнперион, още по-малко пък за наличието на катедрала. Почти невероятно е разпръснатата колония на разселническия кораб отпреди четири века да е била в състояние да поддържа достатъчно голямо паство, за да гарантира присъствието на епископ, още по-малко пък на катедрала. И все пак тя беше там.

Промъкнах се през сенките на ризницата. Във въздуха се носеха прах и гипсово брашно като тамян, откроявайки два снопа слънчева светлина, които струяха от тесните прозорци високо горе. Пристъпих върху едно по-широко петно от слънчева светлина и се приближих до изцяло лишения от украса олтар, с изключение на люспи мазилка и пукнатини, причинени от рушаща се зидария. Големият кръст, който бе висял на източната стена зад олтара, също бе паднал и сега лежеше на керамични парчета сред купчината от камъни на същото място. Без каквато и да било съзнателна мисъл застанах зад олтара, вдигнах ръце и подхванах службата на светото причастие. В този акт нямаше никакво чувство на пародия или мелодрама, никакъв символизъм или скрито намерение; това бе просто автоматичната реакция на един свещеник, който е изпълнявал църковна служба почти всекидневно в продължение на повече от четиридесет и шест години от живота си и който сега бе изправен пред перспективата никога вече да не участва във вдъхващия увереност ритуал на това църковно служение.

Малко изненадан, осъзнах, че имам паство. Старицата бе коленичила на четвъртата редица от пейки. Черното на роклята и на шала й така съвършено се сливаше със сенките наоколо, че се виждаше само бледият овал на лицето й, сбръчкано и съсухрено, носещо се отделно от тялото в мрака. Изненадан, прекъснах литанията за освещаване. Тя гледаше към мен, но нещо в очите й, дори от разстояние, веднага ме убеди, че е сляпа. За момент не бях в състояние да говоря и стоях там онемял, примижал в прашната светлина, къпеща олтара, опитвайки се да си обясня този спектрален образ, като в същото време се мъчех да намеря някакво обяснение за собственото си присъствие и действия.

Когато най-после възвърнах гласа си и й извиках — при което думите отекнаха в огромната зала — осъзнах, че тя се бе придвижила. Долових стъпките й, които стържеха по каменния под. Чу се проскърцване и след това кратък проблясък от светлина озари профила й далече отдясно на олтара. Закрих очите си от сноповете слънчева светлина и тръгнах опипом през развалините, където някога е стоял парапетът на олтара. Извиках я отново, предложих й утешение и й казах да не се страхува, макар че всъщност аз бях този, който усещаше студени тръпки да пълзят нагоре по тялото му. Движех се бързо, но когато стигнах до заслонения ъгъл на кораба, тя си бе отишла. Една малка врата водеше към рушащото се здание на катедралния съвет и брега на реката. Жената не се виждаше никъде. Върнах се в тъмната вътрешност на храма и с радост щях да отдам появата й на своето въображение — един сън наяве след толкова много месеци на принудителен криогенен сън без сънища, — ако не беше едно-единствено осезаемо доказателство за нейното присъствие. Там, в студения мрак, гореше самотна червена свещ според обета, а тънкият пламък трептеше от невидими течения и полъхвания.