Дан Симънс - Хиперион

— След пет седмици се завърнах на Пацем — рече отец Хойт. — Бях загубил осем години, но по някаква причина чувството ми за загуба надхвърляше но дълбочина този прост факт. Веднага след завръщането ми епископът ме информира, че не е имало никаква вест от Пол Дюре по време на четиригодишното му пребиваване на Хиперион. Новият Ватикан бе изразходвал цяло състояние за запитвания по вектора, но нито колониалните власти, нито консулството в Кийтс бяха успели да установят местонахождението на изчезналия свещеник.

Хойт спря и отпи вода от чашата си, а консулът рече:

— Спомням си издирването. Аз, разбира се, никога не съм се срещал с Дюре, но ние направихме всичко, което можахме, за да го открием. Тео, моят помощник, изразходва много енергия в продължение на години, опитвайки се да разреши случая с изчезналия църковен служител. Като изключим няколкото противоречиви сведения, че е бил забелязан в Порт Романс, от него нямаше и следа. При това въпросните сведения се отнасяха до първите седмици непосредствено след пристигането му години преди това. Там имаше стотици плантации без никакво радио или други съобщителни връзки, предимно защото наред с фибропластмасите отглеждаха и контрабандни наркотици. Предполагам, че така и не сме улучили търсената плантация. Най-малкото, знам, че докато аз бях там, Случаят на отец Дюре продължаваше да стои открит.

Отец Хойт кимна с глава.

— Аз се приземих на летище Кийтс месец след вашето преместване от консулството. Епископът се удиви, когато изявих доброволно желание да се завърна. Сам негово светейшество ми даде аудиенция. Прекарах на Хиперион по-малко от седем тамошни месеца. Когато си тръгнах, за да се завърна в Мрежата, бях изяснил съдбата на отец Дюре — Хойт потупа двете изцапани кожени книги на масата. — За да завърша с всичко това — рече той с надебелял глас, — трябва да прочета откъси оттук.

Дърволетът „Игдразил“ се бе обърнал така, че стъблото на дървото препречваше слънцето. В резултат столовата платформа и извитият навес от листа под нея бяха потънали в нощ, но вместо няколко хиляди звезди, осеяли небето, както би било, гледано от повърхността на някоя планета, отгоре, отстрани и отдолу на групата около масата пламтяха буквално един милион слънца. Сега Хиперион представляваше едно отчетливо кълбо, понесло се право срещу тях като някаква смъртоносна бойна ракета.

— Четете — рече Мартин Силенъс.

Така започва моето изгнание. Малко съм объркан как да датирам новия си дневник. Според монашеския календар на Пацем днес е седемнадесетият ден от месец Томас, лето господне 2732. Според стандарта на Хегемонията е 12 октомври 589 г. Според летоброенето на Хиперион, или поне така ми каза сбръчканият дребен чиновник в стария хотел, където съм отседнал, е двадесет и третия ден от Лициус (последния от техните седем четиридесетдневни месеца), или 426 С.Р.С.К. (след разбиването на снускателния кораб), или сто двадесет и осмата година от царуването на Тъжния крал Били, който не е царувал поне сто от тези години.

Да върви но дяволите. Ще го нарека Ден 1 от моето изгнание.

Изтощителен ден. (Странно е да си уморен след месеци сън, но казват, че това е обща реакция след излизането от сомния. Клетките ми усещат умората от изминалите месеци път, макар че аз не си ги спомням. Не си спомням и да съм се чувствал толкова уморен от пътуване, когато бях по-млад.)

Чувствах се зле заради това, че не опознах по-добре младия Хойт. Изглежда порядъчен. Целият — благопристоен катехизис и светнали очи. Не е грешка на млади хора като него, че Църквата преживява последните си дни. Само че, там е работата, неговият щастлив наивитет не може да направи нищо, за да спре плъзгането към забрава, за която Църквата сякаш е предопределена.

Е, моят принос също не помогна.

Прекрасен изглед от новия ми свят, докато корабът ни носеше надолу. Успях да различа два от трите континента — Еквус и Аквила. Третият, Урса, не се виждаше.

Кацане на космодрума в Кийтс и часове напрежение, докато мине митническата проверка и се добера до града. Объркани образи: планинската верига на север с нейната меняща се синя мъгла, склонове, обрасли с оранжеви и жълти дървета, бледо небе със синъозелен хастар, слънцето, твърде малко, но доста по-ярко от това на Пацем. Цветовете изглеждат много по-ярки от разстояние, после се разтварят и се разливат, докато човек се приближава към тях, като палитрата на някой поантилист. Огромната скулптура на Тъжния крал Били, за когото бях чувал толкова много, бе странно разочароваща. Погледната от магистралата, тя изглеждаше недовършена и груба, като набързо нахвърлена скица, издялана от тъмната планина, а не царствената фигура, която бях очаквал да видя. Ала наистина е надвиснала над този полуразрушен град от половин милион души по начин, който вероятно би се харесал на невротичния крал-поет.