Дан Симънс - Хиперион

Отец Хойт въздъхна и стана.

— Само една минутка — извини се той и напусна столовата платформа.

След като изминаха няколко минути, Брон Ламиа каза:

— Как мислите, дали не се изплаши?

— Не — отвърна Ленар Хойт, появявайки се от мрака в горната част на дървената стълба, която служеше за главно стълбище. — Имах нужда от тези неща — седна на мястото си той и пусна на масата две малки изпоцапани тетрадки.

— Не е честни да се четат истории от молитвеник — обади се Силенъс. — Това трябва да е наш личен разказ, отче!

— Млъкнете, но дяволите! — извика Хойт. Той Прокара ръка но лицето си, докосна гърдите си.

За втори път тази вечер консулът се убеди, че пред него стои един сериозно болен човек.

— Съжалявам — рече отец Хойт, — но за да мога да разкажа моята… моята история, се налага да разкажа и историята на още някой. Тези дневници принадлежат на човека, който бе причината за моето отиване на Хиперион… и за завръщането ми там сега.

Хойт си пое дълбоко дъх.

Консулът докосна дневниците. Те бяха черни и овъглени, сякаш бяха преживели пожар.

— Вашият приятел има старомоден вкус — отбеляза той, — щом все още си води писмен дневник.

— Да — потвърди Хойт. — Ако всички сте готови, ще започна.

Групата край масата кимна. Под столовата платформа дългото километър дърво се движеше през студената нощ със силния пулс на живо същество. Сол Уайнтрауб вдигна спящото си дете от бебешката носилка и внимателно го положи на едно килимче с възглавница на пода, недалече от стола си. После свали ннфотерма си, сложи го близо до килимчето и го програмира на естествен шум. Едноседмичното дете лежеше на коремчето си и спеше.

Консулът се облегна хубаво назад и откри синъозелената звезда, която беше Хиперион. Тя сякаш стана по-голяма, докато той наблюдаваше как Хет Мастнйн дръпна качулката си напред, така че от лицето му не остана да се вижда нищо друго освен сенки. Сол Уайнтрауб си запали лулата. Останалите приеха да им налеят още кафе и се облегнаха назад в столовете си. Мартин Силенъс изглеждаше най-жаден и нетърпелив от слушателите, докато шепнеше, наведен напред:

— Понякога има една тънка граница, която отделя православната жар от вероотстъпничеството — каза отец Ленар Хойт.

Така започна разказът на свещеника. По-късно, когато диктуваше разказа в ннфотерма си, консулът си го запомни като едно неразривно цяло, без паузите, дрезгавия глас, запъванията и дребните повторения, които бяха неизменни недостатъци на човешката реч. Ленар Хойт бил млад свещеник, роден, отгледан и съвсем отскоро ръкоположен в католическия свят Пацем, когато получил своята първа междузвездна задача било му заповядано да ескортира уважавания йезут отец Пол Дюре в мирно изгнание на крлониалния свят Хиперион.

В друго време отец Пол Дюре сигурно би станал епископ и може би папа. Висок, слаб, аскетичен, с бяла коса която се спускаше назад и откриваше благородното му чело, и с очи, прекалено изпълнени с горчивата тежест на опита, за да скрият своята болка. Пол Дюре бил последовател на свети Тейлхард, а освен това археолог, етнолог и виден йезуитски теолог. Независимо от западането на Католическата църква извеждането й до полузабравен култ, толериран поради спокойствието и изолираността му от основното направление на живота в Хегемонията, йезуитската логика не била загубила остротата си. Нито пък. отец Дюре бил загубил убеждението си, че Светата католическа апостолическа църква продължава да е последната, най-добра надежда на човечеството за безсмъртие.

За Ленар Хойт, когато бил още момче, отец Дюре бил нещо като богоподобна фигура, когато го мяркал но време на редките му визити в предсеминаристките училища или но време на дори още по-редките посещения на бъдещите семинаристи в Новия Ватикан. После, докато Хойт се обучавал в семинарията, Дюре бил на важни археологически разкопки, спонсорирани от Църквата, на недалечния свят Армагаст. Когато йезуитът се завърнал, няколко седмици след ръкополагането на Хойт, вече бил в немилост. Никой извън най-висшите кръгове на Новата Ватикана не знаел точно какво се е случило, но се носели слухове за отлъчване и дори за съд пред Светата служба на Инквизицията, спала през четирите века след смута, последвал смъртта на Земята.