Дан Симънс - Хиперион

— Коя работа? — попитах аз.

— Животът му — поясни докторът и издърпа кожата от лицето на трупа нагоре и назад, като че ли беше мазна маска. — Вашият живот, моят живот.

Червените и бели ленти от преплитащите се мускули образуваха синя рана около назъбената дупка непосредствено над скулата.

— Трябва да има нещо повече от това — казах аз. Докторът вдигна поглед от мрачното си занимание с озадачена усмивка.

— Така ли? Покажете ми, моля — той вдигна сърцето на мъжа и сякаш го претегляше в ръката си. В световете от Мрежата то би струвало някакви пари на свободния пазар. Там има хора, които са твърде бедни, за да поддържат отглеждани във вана клонирани части на склад, но които са достатъчно богати, за да не умрат само поради липса на едно сърце. Ала тук то е просто отпадък.

— Трябва да има нещо повече от това — повторих аз, макар да не бях убеден.

Спомних си погребението на негово светейшество папа Урбан XV малко преди да напусна Пацем. Както бе обичаят още от дохеджирско време, трупът не беше балсамиран. Той чакаше в преддверието на главната базилика, за да бъде подготвен за обикновения дървен ковчег. Докато помагах на Едоуард и на монсинъор Фрей да облекат дрехите на вкочанения труп, забелязах кожата, която бе станала кафява, и отпусналата се уста.

Докторът сви рамене и довърши повърхностната аутопсия. Последва изключително кратко официално разследване. Не бе открит никой заподозрян, не бе изнесен никакъв мотив. В Кийтс бе изпратено описание на убития, но самият той бе погребан на другия ден в едно просяшко гробище между ниските кални брегове и жълтата джунгла.

Порт Романс е смесица от жълти причудливи дървени постройки, издигнати върху плетеница от скели и талпи, разпрострени на широка площ върху калните ниски брегове, получили се от приливите при устието на Канс. Реката е широка почти два километра тук, където се разлива в залива Тошахай, но само няколко от каналите са плавателни и драгирането не спира ден и нощ. Всяка нощ лежа буден в евтината си стая с отворен прозорец, от който се чуват ударите на драгажния чук, сякаш бумти сърцето на този гнусен град, и далечният шепот на прибоя, неговото мокро дихание. Тази нощ слушам как диша градът и не мога да си го представя другояче освен като одраното лице на убития.

Фирмите поддържат едно летище за плъзгачи в края на града за превозване на пътници и материали във вътрешността, към по-големите плантации, но аз нямам достатъчно пари за подкуп, та да се натоваря на някой от тях. По-точно бих могъл да се вредя да се кача, но не мога да си позволя да транспортирам трите си куфара с медицинска и научна екипировка. Все още се изкушавам. Службата ми сред бикурите сега изглежда по-абсурдна и ирационална от когато и да било. Единствено странната ми нужда от местоназначение и някаква мазохистична решимост да изпълня условията на своето самоналожено изгнание, ме крепят, за да се придвижвам нагоре по реката. Един речен съд тръгва срещу течението на река Канс веднъж на всеки два дни. Купил съмм си билет и утре ще пренеса куфарите си на борда.

Няма да ми бъде трудно да се разделя с Порт Романс.

„Емпоротик Жирандол“ продължава бавното си движeние нагоре по реката. Откакто преди два дни напуснахме пристанището на Мелтън, не се виждат никакви човешки поселения. Сега джунглата притиска брега на реката като здрава стена; нещо повече, тя изцяло надвисва над нас на местата, където реката се стеснява до тридесет-четиридесет метра. Самата светлина е жълта, наситена като течно масло, филтрирана през листа и клони, надвиснали на осемдесет метра над кафявата повърхност на Канс. Аз съм седнал на ръждясалия тенекиен покрив на централния пътнически шлеп и напрягам очи, за да съгледам първото теслово дърво. Старият Кади, седнал наблизо, спира за малко да дялка, плюе зад борда през някаква празнина между зъбите си и ми се смее:

— От толкова далече не може да се види нито едно огнебълващо дърво — казва той. — Ако ги имаше тук, гората със сигурност нямаше да изглежда така. Трябва да стигнеш горе до Зъбера, за да се надяваш да видиш някоя тесла. Още не сме излезли от тропическата гора, падре. Вали всеки следобед.

Всъщност дъжд е твърде нежна дума за пороя, който ни залива всеки ден, скрива от погледите ни брега, удря но тънките покриви на лодките с оглушителен рев и забавя нашето пълзене срещу течението, докато започне да ни се струва, че стоим на място. Сякаш всеки следобед реката се превръща във вертикален порой, във водопад, който корабът трябва да изкатери, ако искаме да продължим.