Дан Симънс - Падането на Хиперион

Кимнах.

— Нейният пръв и последен рожден ден. — Огледах се.

Коридорът беше тих и пуст, с изключение на далечен смях от долния етаж. — Тук съм като наблюдател от кабинета на президента — поясних аз. — Имам информация, че Сол Уайнтрауб и дъщеря му са стигнали до Гробниците на времето.

Арундес ме погледна така, сякаш го бях ударил в слънчевия сплит.

— Тук? На Хиперион? — Той се втренчи за миг в покривите. — Трябваше да разбера… макар че Сол винаги е отказвал да се върне тук… но след като Сара почина… — Той ме погледна. — В контакт ли сте с него? Тя… те добре ли са?

Поклатих глава.

— В момента те не разполагат с радио — или инфосферни връзки — отвърнах аз. — Зная, че са стигнали благополучно. Въпросът е какво знаете вие? Вашият екип? Данните за това какво става с Гробниците на времето могат да бъдат много важни за оцеляването им.

Мелио Арундес прокара длан през косата си.

— Само да ни бяха позволили да отидем там! Проклетото, глупаво бюрократично късогледство… Казвате, че сте от кабинета на Гладстоун. Можете ли да им обясните защо за нас е важно да отидем там?

— Аз съм само пратеник. Но ми кажете защо е толкова важно и ще се опитам да предам тази информация някому.

Широките длани на Арундес загребаха нещо невидимо във въздуха. Напрежението и гневът му бяха осезаеми.

— В продължение на три години данните пристигаха телеметрично в съобщенията, които консулството ни разрешаваше веднъж седмично по безценния си векторен предавател. Те показваха леко, но постоянно отслабване на антиентропната обвивка — приливите на времето — в и около Гробниците. Това е странно, нелогично, но сигурно. На екипа ни беше позволено да отиде там малко след началото на отслабването. Пристигнахме преди около шест месеца, видяхме данните, предполагащи, че Гробниците се отварят… че точно сега навлизат във фаза… но четири дни след пристигането ни, уредите престанаха да пращат информация. Всичките. Помолихме онова копеле Лейн да ни разреши да отидем и да ги проверим, поне да поставим нови сензори, ако не ни позволеше лично да проучим Гробниците.

Нищо. Не ни дават да предаваме съобщения. Никаква връзка с университета… въпреки, че идването на корабите на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ направи връзката по-лесна. Опитахме се сами да тръгнем нагоре по реката без разрешение, но някои от главорезите на Лейн ни пресрещнаха при шлюзовете Карла и ни върнаха в белезници. Прекарах четири седмици в затвора. Сега ни позволяват да се скитаме около Кийтс, но ще бъдем затворени за неопределен срок, ако отново напуснем града. — Арундес се наведе напред. — Можете ли да ни помогнете?

— Не зная — отвърнах аз. — Искам да помогна на семейство Уайнтрауб. Навярно би било най-добре, ако можехте да отведете екипа си на място. Знаете ли кога ще се отворят Гробниците?

Темпоралният физик ядосано махна с ръка.

— Само да имахме нови данни! — Той въздъхна. — Не, не знаем. Възможно е и вече да са се отворили, но това може да стане и чак след шест месеца.

— Когато казвате „да се отворят“ — попитах го аз, — нямате предвид да се отворят физически, нали?

— Не, разбира се. Гробниците на времето са физически отворени за разглеждане, откакто са открити преди четири стандартни века. Имам предвид отворени в смисъла на смъкването на завесите на времето, които скриват части от тях, на привеждането на целия комплекс в синхрон с местния поток на времето.

— Под „местен“ имате предвид…?

— Имам предвид в тази вселена, разбира се.

— И сте сигурни, че Гробниците се движат назад във времето… от нашето бъдеще? — попитах аз.

— Назад във времето, да — отвърна Арундес. — А дали от нашето бъдеще, не можем да кажем. Дори не сме сигурни какво означава „бъдеще“ от гледна точка на темпоралната физика. Може да представлява серия от синусновълнови вероятности, разклонение на възможности или дори…

— Но каквото и да е — прекъснах го аз, — Гробниците на времето и Шрайка идват оттам?

— Гробниците на времето със сигурност — отвърна физикът. — За Шрайка не знам. Личното ми предположение е, че той е мит, подхранван от същата жажда за суеверни истини, която стои в основата на другите религии.

— Дори след това, което се случи с Рахил ли? — попитах аз. — Все още ли не вярвате в Шрайка? Мелио Арундес ми се намръщи.

— Рахил се зарази от болестта на Мерлин — отвърна той. — Това е антиентропно заболяване, свързано с възрастта, а не е предизвикано от ухапването на някакво митично чудовище.