Дан Симънс - Падането на Хиперион

— Да. Както и страхът от проникването на прокудени в Мрежата.

Генерал-губернаторът се разсмя.

— Значи се страхувате, че ако разположите тук телепортали и ни пуснете през тях, група триметрови прокудени ще кацнат и ще се наредят на опашката без никой да забележи?

Хънт отпи от кафето си.

— Не — рече той, — но съществува действителна вероятност от нашествие. Всички телепортали се отварят към Мрежата. Съвещателната комисия ни предупреждава за тази опасност.

— Добре — с полупълна уста каза по-младият мъж. — Тогава ни евакуирайте с кораби. Не беше ли това причи ната за първата спецчаст?

— Това беше предлогът — отвърна Хънт. — Истинската ни цел сега е да победим прокудените, а после да направим Хиперион реална част от Мрежата.

— Ами заплахата от Шрайка?

— Ще бъде… неутрализирана — заяви Хънт. Той помълча, докато малка групичка мъже и жени минаха покрай нашата веранда.

Вдигнах поглед, понечих да върна вниманието си към масата и после рязко завъртях глава. Групата се бе скрила от поглед надолу по коридора.

— Това не беше ли Мелио Арундес? — попитах аз, като прекъснах генерал-губернатор Лейн.

— Какво? А, д-р Арундес. Да. Познавате ли го, г. Севърн?

Лейт Хънт ми хвърли остър поглед, но аз не му обърнах внимание.

— Да — казах на Лейн, макар че всъщност никога не бях срещал археолога. — Какво прави той на Хиперион?

— Екипът му се приземи преди повече от шест местни месеца с предложение от университета „Райхс“ на Фрийхолм за допълнително проучване на Гробниците на времето.

— Но Гробниците са затворени за изследвания и туристи — възразих аз.

— Да. Но техните уреди — позволихме им да предават данни веднъж седмично от векторния предавател на консулството — вече показаха промяна в антиентропните полета, обграждащи Гробниците. Университетът „Райхс“ знае, че Гробниците се отварят… ако това означава промяната… и изпратиха най-добрите специалисти в Мрежата да ги проучат.

— Но нали не сте им дали разрешение? — попитах аз. Тео Лейн се усмихна без топлота.

— Президент Гладстоун не им даде разрешение. Затварянето на Гробниците е пряка заповед от ТС2. Ако зависеше от мен, бих забранил пътуването на поклонници и бих позволил на екипа на д-р Арундес приоритетен достъп. — Той отново се обърна към Хънт.

— Извинете ме — станах аз и се измъкнах от верандата.

Намерих Арундес и хората му — три жени и четирима мъже, чиито дрехи и телесни стилове предполагаха различни светове в Мрежата — през две веранди. Бяха се навели над закуските и научните си инфотерми и спореха с толкова неразбираеми специални понятия, че можеха да накарат да им завиди всеки талмудист.

— Д-р Арундес? — попитах аз.

— Да? — Той вдигна поглед. Беше с две десетилетия по-стар, отколкото си го спомнях, навлизаше в средната възраст в началото на шейсетте си години, но удивително красивият профил бе същия, със същата бронзова кожа, здрава челюст, къдрава черна коса, която съвсем леко сивееше по слепоочията и проницателни кафяви очи. Разбрах причините, поради които една току-що завършила студентка може бързо да се влюби в него.

— Казвам се Джоузеф Севърн — представих се аз. — Не сме се срещали, но аз познавам една ваша приятелка… Рахил Уайнтрауб.

Арундес се изправи на крака за секунда, извини се на другите и ме поведе за лакътя, докато не намерихме празна веранда в стая под кръгъл прозорец, който гледаше към покритите с червени керемиди покриви. Той пусна лакътя ми и внимателно ме изгледа, като се спря на типичните ми за Мрежата дрехи. После обърна китките ми, за да потърси издайническата синкавост на пулсеновите процедури.

— Прекалено сте млад — заключи ученият. — Освен ако не сте познавал Рахил като дете.

— Всъщност, познавам по-добре баща й — отвърнах аз. Д-р Арундес въздъхна и кимна.

— Разбира се — рече той. — Къде е Сол? Опитвам се да го открия от месеци наред чрез консулството. Властите на Хеброн отговарят само, че се е преместил. — Той отново преценяващо ме изгледа. — Знаете ли за… болестта на Рахил?

— Да — отвърнах аз. Болестта на Мерлин, която я караше да става все по-малка, като забравя спомените си с всеки изтекъл ден и час. Мелио Арундес беше един от тези спомени. — Зная, че сте отишъл да я посетите на Бърнард преди петнайсетина стандартни години.

Арундес се намръщи.

— Това беше грешка — каза той. — Мислех си да поговоря със Сол и Сара. Когато я видях… — Той поклати глава. — Кой сте вие? Знаете ли къде са сега Сол и Рахил? До рождения й ден остават три дни.