Дан Симънс - Падането на Хиперион

— Ухапването на времето никога не е било митично — възразих аз и сам се изненадах от евтината си, доморасла философия. — Въпросът е дали Шрайка, или каквато и сила да обитава Гробниците на времето, ще върне Рахил в „местния“ поток на времето?

Арундес кимна и отново се загледа в покривите. Слънцето се беше скрило в облаците и утрото бе сиво, а червените керемиди — избелели. Дъждът отново започваше да вали.

— Въпросът също е — продължих аз и пак се изненадах от себе си, — дали все още я обичате?

Физикът бавно обърна глава и впи в мен ядосания си поглед. Почувствах как гневът му — навярно от физическо естество — се надига, достига кулминация и отслабва. Той бръкна в джоба на палтото си и ми показа холосна снимка на привлекателна жена със сивееща коса и две деца в края на юношеската си възраст.

— Жена ми и децата ми — обясни Мелио Арундес. — Чакат ме на Ренесанс Вектор. — Физикът вдигна към мен загрубелия си пръст. — Ако Рахил бъде… бъде излекувана днес, аз ще стана на осемдесет и две стандартни години преди тя отново да достигне възрастта на която беше при първата ни среща. — Той сведе пръста си и прибра холоса в джоба. — Да — продължи Арундес, — все още я обичам.

— Готов ли сте? — Миг по-късно гласът наруши настъпилото мълчание. Вдигнах очи и видях на вратата Хънт и Тео Лейн. — Спускателният кораб отлита след десет минути — рече Хънт.

Изправих се и се ръкувах с Мелио Арундес.

— Ще опитам — обещах му аз.

Генерал-губернатор Лейн нареди на един от ескортиращите го плъзгачи да ни върне на космодрума, а самият той тръгна към консулството. Военният плъзгач не беше по-удобен от неговата консулска машина, но бе по-бърз. Вече бяхме затегнали коланите и включили полетата на седалките си на борда на спускателния кораб, когато Хънт попита:

— Какво означаваше всичко това с онзи физик?

— Просто възобновяване на стари връзки с непознат — отвърнах аз.

Хънт се намръщи.

— Какво му обещахте, че ще опитате?

Усетих как спускателният кораб започна да бучи, потрепна и после отскочи, когато катапултиращата решетка ни отхвърли към небето.

— Казах му, че ще се опитам да му уредя посещение при един болен приятел — отвърнах аз.

Хънт продължаваше да се мръщи, но аз извадих скицник и започнах да драскам изгледи на „При Цицерон“, докато след петнайсет минути не кацнахме на скоковия кораб.

Беше шокиращо да минеш през телепортала в правителствения възел в Правителствения дом. Още една стъпка ни отведе в галерията на Сената, където Мейна Гладстоун все още говореше пред препълнената камара. Видеонокли и микрофони предаваха речта й до Всеобема и стоте милиарда изпълнени с очакване граждани.

Хвърлих поглед към хронометъра си. Беше 1038 ч. Бяхме отсъствали само деветдесет минути.

Комплексът на Сената на Хегемонията беше по-скоро копие на Сената на Съединените щати отпреди осем века, отколкото на по-величествените сгради на Северноамериканската република или Първия световен съвет. Главната заседателна зала беше просторна, опасана с галерии и достатъчно голяма за повече от тристате сенатори от световете в Мрежата и над седемдесетте нямащи право на глас представители на протекторатните колонии. Килимите бяха в наситен виненочервен цвят и заобикаляха централния подиум, където се намираха местата на председателстващия, говорителя на Всеобема, а днес и на президента на Хегемонията. Масите на сенаторите бяха от муирово дърво, дарено от храмерите на Божия горичка, които го смятаха за свещено, и блясъкът и ароматът на полираното дърво изпълваха залата, дори когато беше толкова претъпкана, колкото днес.

Заедно с Лейт Хънт влязохме, точно когато Гладстоун завършваше речта си. Включих инфотерма си за кратко резюме. Както обикновено, тя беше къса, сравнително проста, без снизходителност или превзетост и въпреки това съдържаше определен ритъм на оригинално изразяване и въображение, който оказваше огромно въздействие. Гладстоун беше направила преглед на инцидентите и конфликтите, довели до настоящото положение на война с прокудените, бе заявила вековното желание за мир, което все още било първостепенно в политиката на Хегемонията и беше призовала за единство в Мрежата и Протектората, докато не отмине настоящата военна криза. Заслушах се в заключението.

— …и така, скъпи съграждани, след повече от едновековен мир, ние отново сме въвлечени в битка за запазване на онези права, на които след смъртта на нашата Майка Земя се е посветило обществото ни. След повече от едновековен мир сега трябва да грабнем — макар и без желание, макар и с отвращение — щита и меча, които винаги са пазили рожденото ни право и са поддържали всеобщото ни благосъстояние, за да може отново да надделее мирът.