Дан Симънс - Падането на Хиперион

Брон пое въздух и отново го бутна. Шрайка се плъзна назад по невидимата повърхност, която споделяха, олюля се и падна. Тя се измъкна изпод обгърналите я ръце, като чуваше и чувстваше как якето й се разкъсва, когато все още острите пръсти се вкопчиха в плата и го раздраха, а после самата тя се олюляваше, размахала здравата си ръка, за да запази равновесие. Стъкленият Шрайк се преметна един и половина пъти във въздуха, удари се в пода и се пръсна на хиляди остри отломки.

Брон се завъртя, падна на колене върху невидимата пътека и запълзя назад към Мартин Силенъс.

През последния половин метър увереността я напусна, невидимата платформа просто престана да съществува и тя тежко падна, изкълчвайки глезена си, когато се удари в ръба на каменната редица и успя да се спаси от падане долу, само като сграбчи коляното на Силенъс.

Като проклинате от болките в рамото, счупената китка и изкълчения глезен, в разкъсаните си длани и колене, Брон се издърпа в безопасност до него.

— Очевидно са станали разни шибани странни неща, откакто ви напуснах — дрезгаво каза Мартин Силенъс. — Можем ли да тръгнем сега или възнамеряваш да вървиш и по вода за бис?

— Млъквай — разтреперано рече Брон. Двете срички прозвучаха почти нежно.

Тя се отпусна за малко, а после откри, че най-лесният начин да смъкне все още слабия поет по стълбището и да го измъкне по покрития със счупени стъкла под на двореца на Шрайка, е да го носи като пожарникар. Вече бяха стигнали до входа, когато той безцеремонно я потупа по гърба и попита:

— Ами крал Били и другите?

— По-късно — задъхано отвърна Брон и излезе в зазоряващата се утрин.

Беше изминала с накуцване две трети от долината с преметнатия през рамото й Силенъс, когато поетът, много приличащ на отпуснат вързоп с пране, попита:

— Брон, още ли си бременна?

— Да — отвърна тя, молейки се това все още да е вярнно след усилията през деня.

— Искаш ли аз да те нося?

— Млъквай — каза тя и продължи по пътеката покрай Нефритената гробница.

— Виж — рече Мартин Силенъс и се изви, за да й посочи нещо, макар да висеше почти надолу с главата през рамото й.

На проблясващата светлина на утрото, Брон видя, че абаносовият кораб на консула е кацнал на възвишението при входа на долината. Но поетът не сочеше към него.

Сол Уайнтрауб стоеше, очертал се на фона на сияещия вход на Сфинкса. Ръцете му бяха вдигнати.

Нещо или някой изплуваше от сиянието.

Сол пръв я видя. Фигура, носеща се сред пороя от светлина и течно време, който бликаше от Сфинкса. Жена, видя той, когато фигурата се очерта на фона на блестящия портал. Жена, носеща нещо.

Жена, носеща бебе.

Появи се дъщеря му Рахил — Рахил, каквато я беше видял за последен път като здрава, млада жена, която заминаваше да работи върху доктората си, посветен на някакъв свят, наречен Хиперион, Рахил в средата на двайсетте си години, сега дори навярно мъничко по-възрастна, — но несъмнено Рахил, Рахил с меднокестенявата си коса, все още къса и падаща през челото й, с поруменели бузи както винаги при някакъв новообзел я ентусиазъм, с нежна усмивка, сега почти потрепваща, а очите й — онези огромни зелени очи с едва видими кафяви точици — онези очи бяха впити в Сол.

Рахил носеше Рахил. Бебето се изви с лице към рамото на младата жена, стискаше и отваряше ръчичките си, опитвайки се да реши дали отново да започне да плаче, или не.

Сол стоеше зашеметен. Опита да каже нещо, не успя и отново опита.

— Рахил.

— Татко — отвърна младата жена, пристъпи напред и прегърна учения със свободната си ръка, докато леко се обръщаше, за да не позволи бебето да бъде смачкано помежду им.

Сол целуна порасналата си дъщеря, прегърна я, вдъхна чистия аромат на косите й, почувства твърдата й реалност и после взе бебето до собствената си шия и рамо, усети как новороденото потръпва, докато поемаше дъх, за да заплаче. Рахил, която бе донесъл на Хиперион, беше на сигурно място в ръцете му, а мъничкото й, червено личице се набръчкваше, когато се опитваше да фокусира безцелно блуждаещия си поглед върху лицето на баща си. Сол погали с длан малката й главичка и я притисна по-близо, вгледан за миг в това мъничко лице, преди да се обърне към младата жена.

— Тя…?

— Тя расте нормално — отвърна дъщеря му. Носеше някаква наполовина рокля, наполовина роба, ушита от мека кафява материя. Сол поклати глава, погледна я, видя, че се усмихва и забеляза същата мъничка трапчинка отдясно под устата й, която имаше и бебето в ръцете му.