Дан Симънс - Падането на Хиперион

Сол успя да се усмихне.

— Никой родител не би отказал това, Рахил. — Той прехвърли спящото бебе в другата си ръка и отново поклати глава. — Ще дойде ли време, когато… вие двете…?

— Ще съществуваме заедно ли? — усмихна се Рахил. — Не. Сега аз тръгвам по другия път. Не можеш да си представиш какви трудности имах с Бюрото по парадоксите, за да успея да получа одобрение дори за тази единствена среща.

— Бюрото по парадоксите ли? — попита Сол. Рахил си пое дъх. Тя беше отстъпвала назад, докато само връхчетата на пръстите й останаха да докосват тези на баща й, и двамата протегнали ръце.

— Трябва да вървя, татко.

— Ще бъда… — Той погледна към бебето. — Ще бъдем ли сами… там горе?

Рахил се засмя и звукът беше толкова познат, че се стегна около сърцето на Сол като топла длан.

— О, не — отвърна тя, — не сами. Там има чудесни хора. Чудесни неща, които могат да се научат или извършат. Чудесни места, които могат да се видят… — Рахил се огледа. — Места, които още не сме си представяли и в най-безумните си сънища. Не, татко, няма да бъдеш сам. И аз ще съм там, с цялата си юношеска несръчност п младежка напереност. — Тя отстъпи назад и пръстите й се изплъзнаха от ръката на Сол.

— Почакай известно време, преди да преминеш през портала, татко — извика тя и отстъпи назад в блясъка. — Не боли, но веднъж минал, не можеш да се върнеш обратно.

— Рахил, почакай — каза Сол.

Дъщеря му тръгна назад, със сияйна на фона на камъка роба и светлината я обгърна. Тя вдигна ръка.

— Алигаторе, доскоро! — извика оттам. Сол вдигна ръка.

— Крокодиле… жив и здрав.

По-голямата Рахил изчезна в светлината.

Бебето се събуди и започна да плаче.

Изтече повече от час, преди Сол и другите да се върнат при Сфинкса. Бяха отишли до кораба на консула, за да се погрижат за раните на Брон и Мартин Силенъс, и да нахранят и да екипират Сол и детето за пътуването.

— Чувствам се глупаво да се приготвям за нещо, което може да се окаже като минаване през телепортатор — сподели Сол, — но колкото и да е чудесно това бъдеще, ако няма биберони и пелени, загазили сме.

Консулът се ухили и потупа пълната раница на стъпалото.

— Това ще стигне за теб и бебето през първите две седмици. Ако дотогава не намериш пелени, отиди до една от онези вселени, за които говореше Рахил.

Сол поклати глава.

— Наистина ли се случва това?

— Почакай няколко дни или седмици — предложи Мелио Арундес. — Остани тук с нас, докато нещата не дойдат на мястото си. Няма защо да бързаш. Бъдещето винаги ще е там.

Сол се почеса по брдата, докато хранеше бебето с един от бибероните, произведени от кораба.

— Не сме сигурни, че този портал винаги ще бъде отворен — каза той. — Освен това, нервите ми няма да издържат. Вече съм доста стар, за да гледам отново деца… особено като чужденец в чужда земя.

Арундес постави силната си ръка на рамото на Сол.

— Нека дойда с теб. Умирам от любопитство за това място.

Сол се ухили, протегна ръка и здраво стисна дланта на археолога.

— Благодаря ти, приятелю. Но ти имаш жена и деца в Мрежата… на Ренесанс Вектор… които те чакат да се върнеш. Имаш си собствени задължения.

Арундес кимна и погледна към небето.

— Ако можем да се върнем.

— Ще се върнем — спокойно отвърна консулът. — Старомодните кораби с хокингови двигатели все още пътуват, дори Мрежата да е изчезнала завинаги. Ще събереш няколко години време-дълг, Мелио, но ще се върнеш.

Сол кимна, свърши с храненето на бебето, постави чиста платнена пелена върху рамото си и твърдо го потупа по гръбчето. Ученият огледа малката група около себе си.

— Всички имаме свои собствени задължения. — Той се ръкува с Мартин Силенъс. Поетът беше отказал да се вмъкне в хранителната възстановителна баня или да му бъде махнат по хирургичен път щекерът на невралния шунт.

— И преди съм имал такива неща — беше казал той.

— Ще продължиш ли поемата си? — попита го Сол. Силенъс поклати глава.

— Довърших я на дървото — отвърна той. — И открих още нещо там, Сол. Ученият вдигна вежди.

— Научих, че поетите не са богове, но ако има Бог… или нещо, приближаващо се до Бог… той е поет. При това, провалил се.

Бебето се оригна.

Мартин Силенъс се ухили и за последен път разтърси ръката на Сол.

— Покажи им на ония, там горе, Уайнтрауб. Кажи им, че си им пра-пра-пра-пра-пра прадядо и че ако не се държат както трябва, ще ги нашляпаш по задниците.

Сол кимна и се обърна към Брон Ламиа.

— Видях, че се консултираш с медицинския терминал на кораба — каза той. — Наред ли е всичко с теб и нероденото ти дете?